Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- А защо си се скарал с човек на най-силния в морето тан?

- Исках да науча, как у този воин е попаднала монета, която подарих на моя приятел и побратим Тервин! – Очите на джуджето пламнаха, от висящата на колана му кожена кесийка се появи току-що споменатият скелдинг. – Ето я тази монета! Дадох я на приятеля си за сбогом и твърдо съм убеден, че са могли да я вземат само от трупа му! Търсех убиеца.

- И какво? – хладно попита Олмер, без да прави опити да върне разговора в руслото на предишната полубеседа-полуразпит.

- Аз бих искал да разбера това тук – дръзко гледайки в очите на Господаря, заяви джуджето. – Аз подозирам, че хората, отнели живота на моя приятел, се намират, уви, тук, в редиците на нашата войска.

Отговор бе гневният ропот на сподвижниците на Олмер, но Фолко. забеляза, че Отон този път пази мълчание.

- Защо мислиш така? – спокойно попита Олмер, сякаш не забелязвайки предизвикателния тон на джуджето.

- Защото самият тан се намеси в кавгата и аз зададох въпроса си право на него: откъде се е взела тази монета? И танът каза, че воинът я е получил като награда от могъщ Господар от Изтока, с когото Морския народ си е имал работа. А след битката при Ануминас ние разбрахме, че Скилудр е бил твой съюзник, Господарю. Затова те моля да ми кажеш кой уби моя приятел и брат? Тервин беше мирен ковач, прочут майстор, и никому не е сторил злина. Трябва да намеря и да накажа убиеца!

- Обвиняваш ме в смъртта на своя побратим? -невъзмутимо се поинтересува Олмер.

- Не, мой Господарю – с усилие произнесе Торин. – Този, който е наградил елдринга от дружината на Скилудр, е получил монетата от някой друг, най-вероятно като част от военна плячка, която се предава на предводителя. И за това аз искам да попитам да не би ти да си наградил дружинника на Скилудр?

Съседът на Отон с яростен рев скочи от мястото си, във въздуха изсвистя скритият до този момент широк меч, но Торин направи едва забележима крачка встрани и острието, разсичайки постлания килим дълбоко влезе в земята. Без да мигне, Торин повтори въпроса.

- Спри, Зарах! – властно рече Олмер на сподвижника си. – Не се пали! Сядай! Известна ми е упоритостта на джуджетата, ако са питали нещо, ще изискват отговор до изнемога... – Олмер се усмихна. – Дързък е този тангар, но... налага се да те разочаровам, сине на Дарт. Мнозина съм награждавал – как бих могъл да запомня всички? Не един или дузина храбреци от Морския народ се отличиха докато ми служеха – как да ти дам точен отговор? Вече със сигурност не мога да си спомня, откъде се е взела тази монета. Нищо повече нямам да ти кажа. Ще трябва да се задоволиш с този отговор. – Господарят отново се усмихна. – Но дори да предположим, че елдрингът е бил награден лично от мен – какво от това? Пътищата на среброто са неизповедими – колко стопани е могла да смени тази монета? Минало е прекалено много време, случиха се прекалено много събития... – Олмер се облегна в креслото. – А сега предполагам, следва да се върнем към предишния ни разговор. И какво стана след като достигнахте устието на Брендивин?