Черното копие и сянката на Властелина [bg]

В този миг Фолко се постара да угаси в главата си всички мисли, вътрешно се сви, с все сила сдържайки студения втренчен поглед да не проникне в душата му, защото отново не Олмер, а неговата сила го гледаше през очите на Господаря.

„Дано не ме усети!... А може би вече всичко е надушил?! Надушил ме е и сега си играе, като котка с мишка?...“

Ала не намираше отговор на тези си въпроси и нямаше какво друго да прави, освен да се преструва докрай.

Постепенно напрежението се разсея. Дребосъка и Торин рамо до рамо стояха в средата на шатрата, между тях и хобита бе замрял с изваден кинжал Сандело, останалите приближени на Олмер се бяха върнали по местата си, но скритите им преди мечове сега открито лежаха на коленете им, оголени и готови за сеч.

- Ако тези, които са сложили на ръцете на джуджетата и полуръста гривните, действително са искали да ме убият, не се притеснявай, щяха да намерят нещо по-силно от това – продължаваше Господаря, обръщайки се към Сандело. – И тогава тук щеше да остане само пепел, че и половината лагер, според мен, би пламнал и изгори. Не-е-е. – Той се усмихна. – Просто гривната прояви своеволие. Но интересно, интересно...

„Ама той се радва!“ – объркан и стъписан си рече Фолко.

- Е, изслушах историята ви... – като че теглейки черта каза Олмер и удари с длани облегалките на креслото. – И е редно да запитам за най-важното. Какво искате?

- Ние искаме – като внимателно избираше думи, отговори хобитът и бързо се спогледа с джуджетата, – искаме да се присъединим към войската ти, Господарю.

- А знаете ли, за какво се борим и против кого сме тръгнали?

- Знаем, говорихме за това с Берел. Макар отначало той да ни бе хвърлил зад решетките, сетне всичко се изясни.

- Те блестящо се представиха на празника на рода Харуз, заради което ги взех в отряда – отбеляза от ъгъла си Отон.

- И кое е накарало вас тримата да изоставите дом, уют и уреден живот?

Приятелите отново се спогледаха. Лоши предчувствия пак заглождиха хобита и тревогата му започна да се предава и на джуджетата.

- Ние хобитите, разбира се сме мирен народ – подхвана Фолко. – Само че на мен такъв живот доста ми опротивя. Не забравяй, Господарю, че съм от рода Брендибек, които сме свикнали да се водим по собствения си акъл. Моите съплеменници се задоволяват с малкото, което имат. Аз не съм като тях! Предвиждам, че ти създаваш велика империя, небивала досега в Средната земя, пред която ще помръкне славата и паметта на самия Гондор и не само неговата, ами даже и блясъкът на Нуменор! Не крия, че желая да съм сред онези, които ще създават тази империя. Виждам безкрайни земи, покорни на единна държавна воля, виждам неизброими флоти и армии, които чакат заповеди и искам да бъда сред онези, които ще ги издават. Стига съм навеждал глава! Колкото до ръста ми... вече ми се е случвало да чувам, че съм по-нисък от доблестта си. Това го каза уважаемият Берел в деня на празника на рода Харуз, когато наведнъж спечелих две най-високи награди.