Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Виждайки моментното колебание на джуджетата – и особено на Торин, – Фолко. припряно пристъпи към Сандело, като затули приятелите си от взора на гърбавия и трескаво разкопча ремъците на ножницата от колана. Предаде оръжието в ръцете на почтително поклонилия се стражник. Сандело проследи меча на хобита с леко присмехулен поглед, пак се озърна към Фолко. и рече:

- Дарът на Господаря нека си остане с теб... Тук не претърсваме наши хора.

„Наши?! Значи ние все пак сме от нашите?!“ – проблесна бърза мисъл.

Позабавилите се джуджета последваха примера на хобита. Торин с видимо нежелание се раздели със секирата, но се усети и затова сърдито промърмори на пазача да се грижи добре за ценното оръжие.

- По-старо е и от прапрадядо ти, момче, и ми е наследство! Внимавай да не ръждяса! – заядливо заяви той, а стражникът тутакси закима и понесе секирата с изпънати ръце като стъклена.

Сандело прехапа устни, за да скрие усмивката си. „Но ножовете на колана, които са под наметалото, са с мен, както и острието на Отрина... Ще се видим!“ – помисли си Фолко.

- Влизайте – с лек поклон ги покани Сандело, любезен до немай-къде, което по никакъв начин не се връзваше нито с облика му, нито с онова, дето приятелите знаеха за него. Гърбавият воин широко разтвори завесата на шатрата.

Вътре пламтеше огън и горяха затъкнати в железни пръстени факли, стоеше маса с някакви чаши и върху сгъваеми походни столове седяха хора, чиито лица бяха скрити в сенките. В дъното на палатката досущ като огромно куче-пазач, се беше свил на кълбо грамаден трол.

Щом пристъпи по-навътре, Фолко. успя да разпознае седящите в шатрата. Единият беше Отон, а тримата други воина хобитът виждаше за пръв път, но по могъщите им рамене и пълните с достойнство пози можеше да се предположи, че са високопоставени приближени на Олмер. Сандело безшумно като сянка мина покрай приятелите и Фолко. забеляза, че в шатрата само той носеше оръжие. Гърбавият застана отляво на седящия в отсрещната част на шатрата човек и погледът на хобита незабавно се обърна към него.

Леко махване на ръка в тъмна ръкавица, гърбавият запали още една факла и я забоде в свободен пръстен. Под равната нетрепкаща светлина от полумрака изпъкна лицето на седящия и Фолко. бързо преклони коляно, а миг по-късно и джуджетата благоразумно последваха примера му. Пред тях беше Господаря.

Мълчание. Никой не помръдна и хобитът не веднага събра смелост да вдигне глава и да погледне Олмер право в лицето, а когато накрая дръзна, се изуми за кой ли път. Пред него седеше същият онзи човек, когото срещнаха на Сиранон преди две години. Да, в чертите имаше и сила, и власт, и гордост – ала липсваше привидялата се на хобита болнава изпитост и острота Носът му, преди пет минути стърчал като човка на гарван, като покрита с тънка кожа суха кост, отново изглеждаше обикновен. Бе изчезнало всичко, което така порази Фолко. докато Господарят вървеше покрай строя.