Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Но тялото на хобита послушно се подчини не на волята му, а послуша дошлата отвън заповед. И вместо да се опита незабележимо да измъкне един от метателните си ножове, Фолко. се приближи до Господаря. Пристъпваше като на сън, като с помрачен разсъдък, като кукла на скитащ смешник...

- Разреши ми да погледна гривната ти – не заповяда, а помоли Олмер. – Моля те!... За мен това е много важно. Не се страхувай, вече няма да пробвам да я сваля от ръката ти. Разбрах предназначението им и как действат, но ми се струва, че твоята е по-инаква от другите две. Усещам го и искам да се убедя в това Ръката на хобита, пак против волята му, бавно се вдигна и легна на резбованата дръжка на креслото. С тила си Фолко. чувстваше, как се напрегна почти залепилия се за него Сандело с оголен кинжал в ръка който сякаш шепнеше в ухото му: най-малкото движение, полуръсте, и ще разбереш, как скърца плътта, когато желязото влиза малко под плешката, и как трепери в спазми на болка и ужас цялото ти жалко същество... Или Олмер помагаше на Фолко. да чуе мислите на Гърбавия и по този начин да се предпази от необмислени действия на хобита, или всичко това се дължеше на самия него и Фолко. сам, със свои сили, изострени от опасността, успяваше да проникне в съзнанието на Сандело.

А Господарят се наведе над китката на полуръста, втренчено разглеждайки гривната.

„Какво можеш да видиш там?... Сив обръч, нищо повече! Не, ти не я гледаш с очите си...“

Гривната оживя внезапно. Безличната й допреди миг повърхност стана от сива на алена, щом Олмер приближи лицето си. Спотаената в дълбините й огнена змия нанесе внезапен удар – мълния се стрелна от сивата гривната и нахлу в очите на Господаря.

И тогава се намеси друга сила. Никой човек не би успял да се отклони, но сякаш нечия гигантска ръка дръпна Господаря. Мълнията не улучи Олмер в окото, ала го удари в скулата и изтръгна от него глух болезнен стон.

Косите на хобита се изправиха – той вече усещаше как кинжалът на Сандело се забива в шията му, защото Гърбавият воин предпочиташе да удари, а чак после да изяснява кой е бил прав, кой крив. Но Сандело само потрепери зад гърба на Фолко. и замръзна на място, спрян от властния жест на Господаря. Всички сякаш се вкамениха.

Кожата на бузата на Олмер бързо почерня, после се напука, бликна кръв и червени струйки потекоха по шията и брадичката. Господарят бавно докосна раната си, стисна с пръсти постепенно разтварящите й се краища и отново хобитът се учуди на ставащата с него промяна. Въпреки болката, а може би тъкмо благодарение на нея, съобрази Фолко., спомняйки си за поведението на Отон край ямата от Небесния огън, погледът на Олмер се избистри, нещо неуловимо изчезна от лицето му, разсеяха се легналите връз чертите му сенки, които се забелязваха само отблизо, и заради които обликът му изглеждаше далеч по-сух, отколкото бе в действителност. Кръвта като че отмиваше от него нещо наслоено и за миг хобитът сякаш наяве съзря как хвърляната от тялото на Господаря сянка се раздвижи и отстъпи няколко крачки назад... Сега пред Фолко. отново стоеше човек. Силата, заседнала в него, поразтвори нокти, ала това не можеше да продължи дълго. Без дори да посегне да избърше течащата кръв, Олмер както и преди протягаше лявата си ръка, с което заповядваше никой да не мърда, а пръстите на дясната му ръка бавно обхождаха раната и в погледа му внезапно се появи нещо, приличащо на ням отчаян вик: „О, ужас! Какво направих!“