Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- ...И така, след като доста мирно се разминали с орките, джуджетата достигнали дъното на Мория и със собствените си очи видели онези загадъчни същества, които си проправят път в скалите, като стопяват и прогарят тунели в камъка. Те всявали такъв страх, че едва се търпял. Джуджетата само успели да научат, че кошмарните твари излизат изпод Мория и се местят някъде на Запад. Но не бих твърдял, че са се запътили към точно определено място, проходите им водят във всички посоки. Джуджетата намерили няколко неограбени скривалища, и това, което се съдържало там, позволило на един от отряда, джудже на име Дори, да събере войска и на свой страх и риск да поеме към Черната бездна, за пореден път да опита да възроди някога могъщото царство. Когато джуджетата излезли на повърхността, хората се завърнали по къщите си в Арнор, а джуджетата, след като изпълнили замисленото, се разделили. Част от тях тръгнала заедно с Дори на Изток, а останалите не пожелали да предизвикват съдбата в смутно военно в ме и се разпръснали кой накъде види. А ние тримата се насочихме на юг...

- Защо? – веднага попита Олмер, внимателно вглеждайки се в хобита:

Погледът на Господаря бе студен, лицето – непроницаемо. Фолко. изгуби нишката на разказа, мислите му сякаш се препънаха. С немалко усилие на волята хобитът откъсна очи от проблясващите, бездънни зеници на Краля-без-Кралство.

- ...вървяхме на юг, стремейки се да заобиколим опасните земи близо до друма от север на юг, минахме покрай Дунланд и се отправихме в Исенгард, Защо? Защото от орките в Мория чухме, че смели хора от всички земи се събират на Изток във волна сила, че там не отпращат назад никого, който може да държи меч в ръка. Орките казаха – идете в Исенгард, там знаят повече и ще ви обяснят по-добре.

- И вие успяхте да проникнете в Исенгард? – престори се на изумен Олмер и дори вдигна вежди.

„Като че ли не си спомняш какво ти съобщи Берел!“ – едва не подхвърли на глас разпалено Фолко.

- ...доста се измъчихме, докато се спуснахме по планинските склонове и стръмнини, дълго заобикаляхме опасния Ветроклин и най-сетне пристигнахме в Исенгард. Ала никой не намерихме там, руините бяха пусти и мъртви. Но пък сполучихме да се промъкнем през прозореца на Кулата...

Олмер едва забележимо помръдна. Това го нямаше в доклада на Берел.

- Не сме казвали на никой, че сме били вътре – защото... ако щете вярвайте, ако искате – надейте, само че тази Кула говори!

Изумен шепот премина сред сподвижниците на Олмер, недоумението се отрази дори и по лицето на Гърбавия. Само Олмер остана спокоен като камък.

„Ами да, разбира се! Та нали твоите орки копаеха под Кулата, със сигурност са чули гласа... И са ти разправяли за това доста неща“.

- Какво говорите? – с великолепно изиграно учудване произнесе Олмер, дори леко се приповдигна, сякаш бе силно развълнуван. – И какво чухте там?

- Чухме странни и непонятни слова за Пътеката на съцветията, за Дома на Високия и за старанията на бившия стопанин на Исенгард да научи пътя към тях. Много друго чухме, но бяхме безсилни да го проумеем и сега едва ли имаме сили да преразкажем дума по дума всичко какво каза Кулата там. Останали са ми само смътни откъслечни спомени – Звездно пристанище, Великата стълба, Черната земя, дървото Нур-Нур... Но Кулата никога не разказваше занимателни истории от начало до край, само разнасяха се само отделни фрази, неясни брътвежи...