Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Ти луд ли си? Опомни се, Носителю на пръстена. Ние сме рамените. Ние не призоваваме… ние служим. Не ти е дадено да ги призоваваш. А и те не идват нощем.

— Казвам ти да ги призовеш! Аз! Призовете ги!

Нещо в страховитата му настойчивост я стъписа. Лид се подвоуми, взряна в него с озадачена ярост и неочаквано съчувствие, после се извъртя на пети и тръгна към откритата поляна.

Придържан от Банор, Томас се измъкна изпод тягостно надвисналата планина. Отрядът и рамените вървяха подире му, все едно оставяше след себе си вълна от недоумение и обида. Зад тях червената луна тъкмо се показваше над планината. Равнините в далечината отвъд хълмовете пред Човешкия дом вече бяха облени в алено. Този потоп сякаш лишаваше Земята от плътност, преобразяваше камък, пръст и трева в гнилоч и отровена с омраза кръв.

Всички се отдръпнаха встрани, за да бъде поляната огряна от огньовете.

Лид навлезе в мрака чак до края на поляната. Томас спря и се загледа в нея. Немощно, но решително се освободи от ръцете на Банор — сам се държеше на крака като изхвърлен от прилива кораб, възправен немислимо високо върху рифовете. Закрачи вдървено към Лид.

Пред него окървавеният простор лежеше подобно на мъртво вълнение и го придърпваше, докато се прокрадваше все по-близо с издигането на луната. Пръстенът тлееше студено. Томас се чувстваше като магнит. И небето, и земята бяха обагрени в алено. Вървеше напред, сякаш беше оста, около която се въртеше червената тъма — той и пръстенът му бяха силата, която носеше прилива на поруганата нощ. Скоро спря по средата на поляната.

Тишината обгърна събралите се да гледат.

Пред него Покорната на гривата разпери ръце като призив към мрака и нададе стряскащ пронизителен зов:

— Келенбхрабанал марушин! Рушин хайнин келенкоор рилинарунал! Ранихин Келенбхрабанал!

Изсвири веднъж и ехото прозвуча като писък.

Мълчанието притисна в протяжен миг поляната. Лид се върна ядно и когато минаваше край Томас, изрече:

— Призовах ги.

Той остана сам срещу обсадата на лунните лъчи.

Скоро обаче чу тътен на копита. Огромните коне се събираха в далечината и звукът се засилваше, сякаш самите хълмове се бяха устремили към Човешкия дом. Идваха десетки ранихини. Томас изопна коленете си назад, за да се задържи прав. Питаше се дали сърцето му не е прекалено слабо, за да продължи да тупти. Едва забелязваше как зад него всички притихнаха в очакване.

Привидя му се, че краят на равната поляна се надигна почервенял — цяла вълна от ранихини изскочи на открито. Едва ли не стотина от тях препуснаха като стена срещу Томас.

Рамените възклицаваха изумено и възторжено. Малцина от най-старите Покорни на гривата бяха виждали толкова ранихини на едно място.