Зовът на барабана [bg]

Над извития гръб на Преподобния Роджър бе видял няколко парцалчета на клоните над извора. Дарове; спомени за молитва, останали от онези, които бяха идвали на древното светилище.

Защото от колко ли хиляди години хората се бяха благославяли с вода, преди да се помолят за най-съкровеното си желание? Роджър потопи пръсти във водата и непохватно докосна главата и сърцето си, с нещо, което може би беше молитва.

Намериха си места в източния трансепт, до едно шепнещо семейство, което се опитваше да намести вещите си и спящите деца, предаваха си палта и чанти, бебешки шишета, докато малкия хриптящ орган свиреше „О, Витлеем“ някъде отпред.

После музиката спря. Настъпи мълчаливо очакване и тя избухна отново, в силно изпълнение на „О, елате всички вярващи“.

Роджър стана заедно с останалите, когато процесията тръгна по централната пътека. Имаше няколко дякони с бели роби, един размахваше кадилница, която изпращаше ароматен дим към тълпата. Друг държеше книга, а трети — голямо разпятие, като измъчената фигура на него бе покрита с петна червена боя, които потрепваха като кръв на фона на златната и алена одежда на свещеника.

Вътрешно Роджър изпита възмущение; смесицата от варварската зрелищност и вълните на латинското песнопение бяха твърде различни от онова, което подсъзнателно смяташе за подобаващо в църква.

Все пак, когато месата започна, нещата станаха по-нормални; четоха познати пасажи от Библията, а после дойде и познатото спускане в смътно приятната скука на проповедта, при която задължителните за Коледа „мир“, „благодат“ и „любов“ се издигаха към повърхността на съзнанието му като кротки бели лилии, плаващи по езеро от думи.

Когато хората се изправиха отново, на Роджър вече нищо не му се струваше толкова странно. Обграден от топлата, позната църковна миризма, съставена от ароматите на препарат за под, влажна вълна, дъх на нафта и слаба нотка на уиски, с което някои от богомолците се бяха подкрепили за дългата служба, той почти не усещаше сладкия аромат на тамяна. Вдиша дълбоко и си помисли, че усеща и дъх на свежа трева от косата на Бриана.

Тя сияеше в смътната светлина на трансепта, гъста и мека над тъмновиолетовия ѝ пуловер. Медните искри бяха приглушени в сумрака, това бе кафяво-червеникавият цвят на еленска кожа и той се изпълни с отчаяния копнеж, който бе изпитал, когато веднъж изненада елен на пътека в планините — силният порив да го докосне, да погали това диво създание и някак да го задържи при себе си заедно със знанието, че ако помръдне дори пръст, то ще избяга.

Каквото и да мислеше за свети Павел обаче, той наистина бе разбирал всичко по отношение на женските коси. Неподобаваща похот, така ли? Внезапно си спомни голия коридор и парата, която се издигаше от тялото на Бриана, влажните змии на косата ѝ, студени по кожата му. Извърна очи, опита да се концентрира върху случващото се на олтара, където свещеникът вдигаше голям плосък хляб, а едно малко момче усилено дрънкаше със звънчета.