Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Едва ли замисляха проста игра от типа на „намери си шината“ или нещо подобно. Такива забавления ставаха спонтанно и в зависимост от това с какви медикаменти се беше дрогирала майка й. Освен това доктор Смърт не се вълнуваше от такива обикновени жестокости. Неговият интерес беше към по-изтънчените изпълнения.
От време на време Синсемила хвърляше крадешком поглед към Лейлъни. Момичето се преструваше, че не забелязва това. Майка й можеше да търси повод да я подложи на някое малко издевателство.
Най-много я изнервяше хихикането. Синсемила често се хилеше и се кискаше и може би в петдесет-седемдесет процента от времето това показваше, че тя е в настроение за забавление. Понякога обаче смехът по-скоро беше предупреждение за нападение. Нещо по-лошо, по време на дългия разговор доктор Смърт също се изкиска неведнъж, което се случваше за пръв път. Кикотът му караше кръвта ти да замръзне.
Пътуваха на изток по междущатско шосе № 15 и наближаваха границата с Невада. Движеха се все по-навътре из горещата като пещ пустиня Мохаве, когато Синсемила дойде при Лейлъни и седна на масата.
— Какво четеш, бебчо?
— Фантастика — отвърна тя, без да вдига поглед.
— За какво е?
— За зли хора-свине.
— Прасчовците не са зли — поправи я Синсемила. — Прасчовците са сладки и нежни създания.
— Е, тези не са обикновени свине, а от друго измерение.
— Хората са зли, я не свинчетата.
— Не всички хора са зли — възрази Лейлъни, като накрая вдигна поглед от книгата. — Майка Тереза не беше зла.
— Зли са — настоя Синсемила.
— Хейли Джоъл Озмънд не е зъл. Симпатичен е.
— Онова хлапе-актьор ли? Зъл е. Всички сме зли, бебчо. Ние сме Ра за тази планета — каза с усмивка Синсемила. Такава усмивка би й подхождала, когато лекарите са разтърсили с мегавати ток мозъка й по време на шоковата терапия.
— Да, но тези са хора-свине, не само свине.
— Бебчо, Лейни, повярвай ми. Ако кръстосаш прасе с човек, природната доброта на прасето ще надделее над злобата на човека. Хората-свине не могат да бъдат зли. Те са добри.
— Да, ама точно тези хора-свине са злодеи — отвърна Лейлъни. Запита се дали изобщо някой досега в историята на човечеството е водил философски дискусии като тези с майка й. Доколкото знаеше, Платон и Сократ не са водили диалози за морала и качествата на хората-свине от други измерения.
— Тези хора-свине тук — тя потупа книгата — биха те изкормили с глигите си, без да им мигне окото.
— Глиги ли? Те да не са глигани?
— Свине са. Хора-свине. Зли, свирепи, жестоки, мръсни и гадни свине.
— Хората глигани също не биха могли да бъдат зли — отвърна Синсемила с тон, който другите хора използваха, за да съобщят трагична вест. — Хората-свине и глиганите-свине трябва да са добри. Също като хората-маймуни, хората-пилета, хората-кучета и всякакви други кръстоски между животни и хора.
— В тази книга няма хора-пилета, майко. Това е художествена литература.
— Умно момиче като теб трябва да чете нещо по-просветляващо, а не книги за хора-свине. Вече си достатъчно голяма да започнеш де четеш Браутиган.
— Вече съм го чела.
Синсемила я погледна изненадано.
— Така ли? Кога?
— Преди да се родя. Ти ми го четеше още тогава, непрекъснато, а аз още тогава попивах чутото през плацентата.
Синсемила прие напълно сериозно думите й и беше доволна. Лицето й се проясни.
— Супер. Това е супер. — После я погледна лукаво. Наведе се над масата и прошепна: — Искаш ли да ти кажа една тайна?
Въпросът разтревожи Лейлъни. Разкритието със сигурност засягаше заговорниченето на майка й и псевдобаща й през цялото време от Санта Ана до Сан Бернардино, Барстоу, Брейкър и така нататък. Каквото и да беше то, едва ли щеше да е добра новина за Лейлъни.
— В момента правя едно малко прасенце — прошепна Синсемила.
На някакво подсъзнателно ниво Лейлъни, разбира се, веднага разбра какво имаше предвид майка й, но просто не искаше да приеме чутото за вярно.
Разгадала празния поглед на дъщеря си, Синсемила престана да шепне и високо добави, като че Лейлъни беше глуха или бавноразвиваща се:
— В момента… си правя… едно… малко прасенце.
Лейлъни не можа да скрие отвращението си:
— О, Боже!
— Този път ще го направя добре — увери я Синсемила.
— Бременна си.
— Преди два дни си направих домашен тест за бременност. Затова си купих сладкото нещо, змийчето. — Тя показа лявата си длан, върху която белегът от ухапването беше покрит с лейкопласт. — То беше моят подарък за самата мен по случай бременността ми.
Лейлъни знаеше, че рано или късно ще е мъртва, не на рождения си ден през февруари, а много по-рано. Не можеше да си обясни защо е точно така, защо бременността на майка й означаваше по-скорошна екзекуция, но не биваше да пренебрегва инстинкта си.