Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Мики се събуди, когато навън беше топло утро, но на нея й беше студено от повтарящия се сън. Светлината в прозореца и часовникът показваха, че слънцето е изгряло преди трийсет или четирийсет минути.
Беше спала с глава до вратата и ако някой беше почукал, щеше да го чуе. Лейлъни не беше идвала.
Мики стана от трите възглавнички, подреди ги на купчина и ги избута настрани.
С изгрева дойде и куражът й да отвори вратата, независимо дали зад нея дебне Мадок или не. Тя прекоси прага и застана на бетонните стъпала.
В съседната къща цареше тишина. Никаква побъркана жена не танцуваше в двора. Нямаше и кръжащи летящи чинии, в каквито вярваше Мадок.
Три гарвана летяха на запад. Нито едно пернато обаче не й изграчи от оградата отвъд, както предната вечер.
Там стърчаха изсушените и почернели бодливи стъбла на розовия храст на Дженива. Но сред тях имаше три огромни бели рози, които жизнерадостно посрещаха слънцето и идващия ден.
Мики слезе по стълбите и прекоси двора, крайно изумена.
Години наред розовия храст беше отказвал да цъфти. Предния ден нямаше нито един цъфнал цвят, да не говорим за три.
По-внимателен оглед отблизо обаче показа, че трите рози са били откъснати от друга градина. Всяко от цветята беше прикрепено със зелена панделка към изсъхналия храст.
Лейлъни.
Значи момичето все пак беше успяло да се измъкне от къщата. Но тя не почука, което означаваше, че се е отказала от всякакви по-нататъшни опити за бягство и че не иска да насочва гнева на Мадок към Мики и Дженива.
Тези три рози, грижливо подбрани, не бяха само подарък. Те бяха послание, което казваше „сбогом“.
Почувствала се като пронизана от всеки един от тръните на този храст, Мики се отвърна от посланието, което не беше готова да приеме, и се загледа в съседната къща. Мястото, изглежда, беше пусто.
Без да се усети, беше стигнала до предната ограда. Когато се доближи до задната врата на съседите, тя вече тичаше.
Макар че не беше измислила претекст за посещението, ако отворят Мадок или Синсемила, Мики разтревожено почука на вратата. Чука силно и дълго. Когато спря, за да разтърка кокалчетата на пръстите си, тишината отново се възцари, сякаш тя изобщо не беше чукала на вратата.
Както и преди на прозорците имаше завеси. Мики ги огледа. Надяваше се някое от пердетата поне леко да помръдне, някакъв, какъвто и да е знак, че я наблюдават, че вътре има някой.
Когато отново затропа на вратата и отново никой не отвори, тя завъртя дръжката. Беше отключено. Вратата се отвори.
Утрото още не беше дошло напълно в кухнята на Мадок, в която тежки дебели завеси не позволяваха на дневната светлина да проникне.
Осветеният часовник, най-яркият обект в помещението, сякаш се носеше из стената, движен от някаква свръхестествена сила. Сякаш беше часовникът на съдбата, отброяващ оставащото до смъртта време. Нищо друго, освен работата на мъркащия му механизъм не се чуваше.
Извика:
— Ехо? Има ли някой тук? Има ли някой в тази къща? Ехо?
Никой не отговори и тя прекоси прага.
Хрумна й, че може да е капан. Но едва ли Мадок би я примамил по този начин, след което да я халоса с чук по главата. Без съмнение тя беше влязла с взлом и лесно можеха да я арестуват за обир, ако той се обадеше в полицията. С нейното затворническо досие дори и най-нескопосаното обвинение щеше да мине.