Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Леля Джен, облечена в пижама и чехли на краката, я чакаше в задния двор. Тя също беше забелязала розите за сбогом.
Когато погледите им се срещнаха, и двете веднага отвърнаха очи. Леля Джен към белите рози, а Мики — към падналата ограда, после към зелената панделка и най-накрая към треперещите си ръце.
Все пак намери сили в себе си да заговори:
— Как се казваше онзи град?
— Кой град? — попита я леля Джен.
— В Айдахо. Където някакъв твърдеше, че бил излекуван от извънземни.
— Нънс Лейк — отвърна без колебание Джен. — Лейлъни каза, че е там.
Глава 49
Хавайски танцьорки с поклащащи се бедра развяват поличките си от полиестер. Черните им очи блестят, ръцете им са протегнати подканващо. Биха танцували безспир, ако имаха издръжливи кости и стави. Само че тук не ставаше дума за кости — телата им не бяха изработени от кост, а от изключително удароустойчива и здрава пластмаса.
Масичката за вечеря, а която Лейлъни седеше и четеше фантастичен роман, служеше за танцова сцена на трите хавайски танцьорки, високи между десет и петнайсет сантиметра. Те носеха еднакви полички, но горнищата им бяха в различен десет и цвят. Две от танцьорките имаха гърди със скромни размери, но третата беше надарена. Лейлъни възнамеряваше да прилича на нея чрез силата на позитивното мислене. Трите бяха така конструирани, че и при най-лекото поклащане на караваната по пътя и започваха да вибрират.
Още две хавайки танцуваха на малката масичка между двата фотьойла в дневната, а други три имаше на масата до дивана. Имаше още десетина на кухненския плот и още много в банята и в спалнята.
Макар че повечето танцьорки танцуваха на принципа на простата система на баланса на тежестта, другите се задвижваха от батерии, за да може хавайския купон да продължи, когато караваната спре да зареди или когато спрат да пренощуват някъде. Синсемила вярваше, че тези непрекъснато кършещи бедра кукли произвеждат полезни електромагнитни вълни и че тези вълни предпазват колата им от сблъсъци, катастрофи, отвличания и от това да не бъде всмукана от друго измерение в някаква магистрална версия на Бермудския триъгълник. Тя настояваше във всяка от стаите да има поне две танцуващи хавайки.
На дивана в дневната през нощта Лейлъни обикновено се унасяше в сън от слабия ритмичен шепот на бедрата на танцьорките и на малките им полиестерни полички. Но доста често запушваше ушите си с възглавница, за да не чува този шум и за да потисне у себе си желанието да напъха всичките танцьорки в една тенджера, да сложи тенджерата на котлона и да ги разтопи.
През онези не толкова редки случаи, когато непрекъснатия звук на танцьорките дразнеше Лейлъни, понякога лицето с диаметър два метра, нарисувано на тавана на дневната, я успокояваше и й помагаше да заспи. Това изображение на хавайския бог на слънцето, което светеше в мрака, я гледаше отгоре със заспалите си очи и каменна усмивка.
Тяхната каравана, в която имаше и други хавайски мотиви, беше последна дума на техниката, модифициран малък автобус. Старата Синсемила я беше кръстила „Маккани’олу’олу“, което на хавайски означаваше „Лек вятър“. Подобно име не беше много подходящо за превозно средство с тегло над двайсет и два тона, със спалня, разделена с плъзгаща преграда, и дневна. Тази каравана винаги се оказваше най-голяма, в който и къмпинг да отидеха. Толкова голяма, че децата я заглеждаха в захлас. Разни пенсионери скитници в повечето случаи изпитваха завист, когато огромният левиатан засенчваше с туловището си техните каравани.
Караваната обаче определено се държеше добре на пътя, беше стабилна и сигурна като банков сейф на колела. Хавайките танцуваха непрекъснато, но плавно. И докато пътуваха, Лейлъни можеше да си прочете романа за зли хора-свине от друго измерение, без да й прилошее.
Толкова бе свикнала с куклите, че те не я разсейваха. Платът с хавайските шарки, с който бяха покрити столовете, също не й правеше впечатление. Разсейването и отвличането на вниманието обаче идваше от Синсемила и доктор Смърт, които седяха отпред.
Те замисляха нещо. Разбира се, подобно състояние за тях беше нещо обичайно, както пчелите се раждат да произвеждат мед, а бобрите да строят диги от дървета.
Те говореха заговорнически. Тъй като Лейлъни беше единственият човек, освен тях на борда на „Лек вятър“, тя беше склонна да подозира, че родителите й заговорничат срещу нея.