Кръвта на братството

— Нищо, което би представлявало интерес за вас.

— Нима? — Той извади дневника от джоба й.

Докато прелистваше празните страници, тя забеляза съобщение. Най-после.

— Какво е това?

— Просто тефтер. Можеш ли да четеш, синко?

— Не. Пък тук и без друго май няма много за четене.

— Все пак го вземи — каза вторият. — Щом вътре няма нищо написано, може да изкараме нещо от него.

Тя хвърли поглед на младежа, който държеше меча, насочен към нея.

— Вече взе да ми писва. Считайте, че обирът приключи.

— Ще приключи, когато аз кажа.

— Върни ми го — каза Ан с равен глас и протегна ръка. — И си вървете по пътя, преди да ви закарам в града за ушите и да накарам родителите ви да дойдат да си ви приберат.

Той размаха меча и отстъпи назад в защитна позиция.

— Ей, не приказвай много, че ще опиташ стоманата! Знам как да боравя с това!

Спокойният вечерен въздух изведнъж затрептя от конски копита. Тя беше усетила приближаването на войниците, които изскочиха иззад ъгъла и вече прекосяваха мостчето. Двамата младежи не ги бяха чули, тъй като шумът на водата заглушаваше стъпките им. Видяха ги едва в последния момент. Щом нападателите се извърнаха стреснати, Ан грабна меча от ръката на единия, а Натан — ножа от другия.

Край тях спря отряд Д’Харански конници.

— Какво става тук? — попита сержантът с дълбок, спокоен глас.

Двамата младежи замръзнаха в паника.

— Ами — започна Ан, — срещнахме тези двама младежи и те ни казаха, че трябва да внимаваме да не попаднем на разбойници. Момчетата живеят наблизо. Тъкмо ни показваха как да се защитаваме и ни демонстрираха уменията си с меча.

Сержантът отпусна ръце на седлото.

— Вярно ли е, момче?

— Ами… ние… — Пълните му с молба очи се спряха на нея. — Вярно е. Живеем наблизо и тъкмо обяснявахме на тези пътници, че трябва да внимават, защото напоследък по тези места скитат много разбойници.

— Чудесна демонстрация ни направихте, момчета. Както ви обещах, ще получите в знак на благодарност по една бисквита. Би ли ми подал кесията, ако обичаш.

Той се наведе и вдигна тежката кесия със злато, после й я подаде. Ан извади две монети и пъхна по една в ръката на всеки от двамата.

— Както ви обещах, по една за всеки. А сега, момчета, по-добре тръгвайте, за да се приберете преди мръкнало, че иначе родителите ви ще се тревожат. Дайте им бисквитите в знак на благодарност, задето са ви изпратили да предупреждавате пътниците.

Той кимна сковано.

— Добре. Лека нощ. Пазете се.

Ан протегна ръка. Стрелна младежа с огнен поглед.

— Ако си разгледал тефтера ми, бих си го взела.

Той забеляза погледа й и ококори очи. После й хвърли дневника, сякаш бе изгорил ръката му. Както си и беше.

Ан се усмихна.

— Благодаря, синко.

Той избърса длан в дрипавата си дреха.

— Ами довиждане. И се пазете.

Обърна се да си върви.

— Не забравяйте това.

Той се извърна предпазливо. Тя му подаде дръжката на меча.

— Баща ти ще се ядоса много, ако не му върнеш меча.

Момчето го взе внимателно. Натан, който не можеше да допусне нещата да приключат без малко драматизъм, прокара ножа по опакото на дланта си. После го хвърли във въздуха и го хвана зад гърба си, накрая го завъртя под мишницата си и го улови с другата ръка. Ан извърна очи и го погледна, докато той подхвърли отново ножа, хвана го за острието и го подаде с дръжката напред на ококорилия очи младеж.