Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
В един такъв ден, на 10 февруари, когато вече било решено свалянето на Лакшин-Кондратович-Виноградов, и аз дойдох в това стълпотворение. Всички кресла бяха отрупани с писателски палта, всички коридори — преградени от групи писатели. А. Т. си беше в кабинета (когато Косолапов тук на стената окачи барелеф на Ленин, тогава ще стане ясно какво му е липсвало на Твардовски) и седеше трезво, тъжно, бездейно. (Бездейно, ако не пушеше толкова ужасно — една след друга, една след друга груби и силни цигари.) Това беше първата ни среща след ноемврийската буря. Стиснахме си ръцете, целунахме се. Бях дошъл да го убеждавам, че докато остават, слагайки в сметката и него, четирима членове на редакцията — може вътре в редакцията да се продължи борбата, още 2–3 месеца ще излизат подготвените книжки и чак когато ще трябва да подпише съвсем скапана книжка, тогава да напусне. А. Т. ми отговори:
— Изморен съм от униженията. Как ще седя на една маса с тях и ще разговарям сериозно?… Вкараха хора, които никога не съм виждал, не знам чернокоси ли са или русокоси.
(Дори още по-зле: те дори не бяха писатели. Да ръководят литературно списание се назначаваха хора, които не бяха похващали перото, Трифонич беше прав, на негово място още по-рано щях да се махна, а аз му предлагах в духа на търпението, с който бяха живели през всичките тия години.)
— Но как така сам ще подавате, А. Т. Християнският мироглед забранява самоубийствата, а партийната идеология забранява оставката!
— Не знаете как е прието в партията: като ми кажат да подам — ще подам.
По-настойчиво и по-уверено го убеждавах да не се отрича от западното издание на своята поема, да не я охулва. Не знаех: протестът вече е написан! — и, напротив, като милост и прошка чакал А. Т. да не откажат да отпечатат протеста му във вестника… (Клетият А. Т.! Не съм чак толкова злопаметен, че да го подсетя как „сигурно лично аз“ съм изпратил „Ситнежите“ на „Грани“ — иначе как щяха да се появят?…) Нито онова протестно писмо, нито писмото до Брежнев (написал: „Аз не съм Солженицин, аз съм Твардовски и ще действам другояче.“ И много ми е жал, че тоя път нищо няма да спечели…) на мен не ми ги показа — „нямам втори екземпляр“. (Все от нещо в тях се е срамувал пред мен.)
И все пак, полусрамежливо и с надежда:
— А поемата ми не я ли прочетохте?
— Как да не съм! Вие ми я подарихте, прочетох я…
(А не мога, не искам нищо да му кажа, особено в такъв ден…)
Той усеща: — Не сте чели последната редакция, после тя стана по-хубава…
(Страхувам се, че беше последната…)
Пак го тревожи: не живея ли от западни пари и не се ли омърсявам по този начин. За кой ли път ми предлага свои пари.
Окуражавам го:
— Няма страшно, вие достатъчно сте се трепали, сега ще си почивате. Ще дойдем с Ростропович да ви вземем, ще ви закараме в неговия замък, ще ви дам да прочетете оная моя книга.
(Под таван няма как да кажеш: „Архипелага“.)
Чак грейна, идеята му допадна.
Изрече нещо много странно:
— Тъкмо имате и повод за днешното ви идване в редакцията: трябвало е да получите поздравителните си писма.
Прозвуча не като укор, не като закачка, а като някакво умопомрачение, идващо от 1937 година.
— Ама недейте така, А. Т.! Какъв повод! Пред кого?
— Е — казва, навел очи, А. Т., — ако вземат да ви питат защо в такъв ден…
— Мен ли, Александър Трифонич?! Че аз в моето отечество пред никого не се отчитам!
Или не е знаел, че всички коридори на първия етаж са претъпкани с автори?…
А ето кое беше трогателно.
— А. Т.! Тук има някаква мистика в датите. Вчера беше денят на арестуването ми, дори 25-годишнина. (И по-важното: на 9 февруари по нов стил починал Достоевски.) Днес е денят на смъртта на Пушкин, и също век и една трета. (А утре, на 11-и, ще разкъсат Грибоедов.) И през същите дни ви разгромиха…
Той неочаквано, много от сърце:
— Мистика ли искате? Нощес не спах. Пих кафе, после приспивателно, заспах тревожно. Изведнъж чувам сподавения, но много ясен глас на София Ханановна (секретарката на А. Т.): „Александър Трифонич! Дошъл е Александър Исаич.“ И точно така стана през деня.
Много ме трогна това. Значи днес е пристигнал с такава надежда. За кой ли път показваше колко повече му тежат нишите разногласия…
През тоя ден все се очакваше какво ще има в утрешната „Литературка“ и нашите агенти ни носеха различни сведения: ту — влиза протестното писмо на А. Т., ту — не влиза; ту — ще има фалшификация, че той е съгласен с промените в редакцията, ту — че няма да има.