Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Смаян от яростния й изблик, Голдман примигна и отстъпи назад.
Настъпи тишина, която бе нарушена от тихия глас на Дори.
— Закарай я, Ъруин. Аз също започвам да се безпокоя. Ще се почувствам по-добре, когато се убедя, че нищо лошо не се е случило с Луис.
Голдман втренчено изгледа жена си, сетне се обърна към Рейчъл.
— Добре, ще те закарам до аерогарата, щом искаш. И… Рейчъл, искаш ли да те придружа?
Младата жена поклати глава.
— Благодаря ти, татко, но е невъзможно. Успях да взема последните билети за всеки самолет. Сякаш Бог ги бе запазил специално за мен.
Ъруин Голдман въздъхна. Рейчъл изведнъж забеляза, че баща й изглежда много стар; хрумна й, че прилича на Джъд Крендъл.
— Имаш време да си приготвиш пътническата чанта — каза той. — Ако карам така бързо, както по времето, когато с майка ти бяхме младоженци, ще стигнем до летището за четирийсет минути. Дай й сака си, Дори.
— Мамо — промълви Ели.
Рейчъл я погледна и забеляза, че лицето й лъщи.
— Какво, скъпа?
— Пази се, мамо — прошепна Ели. — Моля те, пази се.
49
Дърветата представляваха движещи се форми на фона на облачното небе, осветено от отблясъците на светлините на близкото летище. Луис паркира комбито на „Мейсън Стрийт“, която граничеше с южната част на гробището „Плезантвю“. Тук въздушното течение бе толкова силно, че за малко щеше да изтръгне вратата на колата от ръката му и той трябваше да положи големи усилия, за да затвори. Вятърът изду якето му, когато отвори багажника на колата и извади увитите в брезент инструменти.
Луис застана на тротоара, в сянката между двете улични лампи, притиснал до гърдите си вързопа от инструменти. Огледа се внимателно в двете посоки на улицата, после я пресече и се отправи към оградата от ковано желязо, която се издигаше около гробището. Не искаше да го види никой, дори случаен минувач, който след миг ще го забрави.
Недалеч от него, клоните на стар бряст се огъваха от вятъра и стенеха зловещо. Внезапно му хрумна, че дърветата приличат на олюляващи се гости на някакво импровизирано тържество. Господи, колко го беше страх! Каква ти „черна работа“! Беше си чиста лудост.
Улицата беше пуста, не се виждаше нито една кола. От двете й страни бяха строени като войници стълбовете на уличните лампи. Светлините им образуваха правилни окръжности върху тротоара, където денем, по време на междучасията, навярно играят децата от съседното основно училище: момчетата карат велосипеди, а момичетата скачат на въже или играят на дама, без да обръщат никакво внимание на гробището, освен по време на Халоуин, когато то придобива някакво зловещо очарование. Може би се осмеляват да прекосят улицата и да закачат хартиен скелет върху заострените върхове на оградата от ковано желязо, като се смеят и си разказват традиционните вицове: „Това е най-популярното място в града. Хората умират да дойдат тук. Защо не бива да се смееш в гробището? Защото всичките му обитатели са в гробовно настроение.“
— Гейдж — промърмори Луис.
Да, Гейдж беше там, зад оградата, незаслужено затворен в тъмния гроб. „Ще те освободя, Гейдж — помисли си той. — Ще те освободя, момчето ми, или поне ще се опитам, дори да ми струва живота“.
Понесъл тежкия вързоп, Луис пресече улицата, застана на отсрещния тротоар, отново се огледа в двете посоки и хвърли увитите в брезент инструменти през оградата. Те тупнаха на земята и леко иззвънтяха. Луис изтупа ръцете си от праха и се отдалечи. Мястото се бе запечатало в паметта му, но в случай, че го забрави, просто трябва да върви от вътрешната страна на оградата, докато види колата си.
Но дали вратата на гробището ще бъде отворена в този късен час?
Спусна се надолу по „Мейсън Стрийт“ по посока на кръстовището. Вятърът издуваше дрехите му и го пронизваше до кости. Сенки танцуваха и се преплитаха върху платното на улицата.
Когато стигна до ъгъла, зави по „Плезънт Стрийт“ и продължи да се движи успоредно с оградата. Внезапно улицата се освети от фаровете на някаква кола и Луис побърза да се скрие зад висок бряст. Не беше полицейски автомобил, а някаква камионетка, която се движеше по посока на „Хамонд Стрийт“, която водеше към магистралата. Когато камионетката отмина, Луис напусна прикритието си и продължи да върви.
„Естествено, вратата ще е отключена. Трябва да е отключена.“
Най-сетне стигна до главния вход. Порталът представляваше арка от ковано желязо, изглеждаше елегантна и ефирна под движещите се сенки, хвърляни от уличните лампи. Луис протегна ръка и се опита да отвори вратата.
Беше заключена.