Джонатан Стрейндж и мистър Норел
- Автор: Кларк Сюзанна
- Язык: болгарский
- Год: Азбука-Аттикус
- ISBN: 978-5-389-12360-1
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Джонатан Стрейндж и мистър Норел». Краткое содержание книги:
Така отрупани със символи и атрибути на смъртта, Саорнил и хората му бяха сигурни, че всяват ужас у всеки срещнат. Затова донякъде се стъписаха, когато видяха, че английският магьосник ги е надминал в това отношение — той носеше със себе си ковчег. Като повечето жестоки хора и те бяха доста суеверни. Един от тях попита Стрейндж какво има в ковчега. Той безгрижно отвърна, че вътре има човек.
След няколко дни изтощителна езда партизаните заведоха Стрейндж на един хълм, който се издигаше над основния път от Испания за Франция. Те увериха магьосника, че точно по този път ще минат майор Грант и похитителите му.
Хората на Саорнил направиха лагер наблизо и зачакаха. На третия ден видяха по пътя да се задава голяма група френски войници, сред които в яркочервената си униформа яздеше майор Грант. Стрейндж незабавно нареди да отворят ковчега му. Трима партизани грабнаха железни пръти и вдигнаха капака. Вътре намериха глинена фигура — нещо като манекен от същата груба червена глина, която испанците използват за направата на пъстрите си чинии и стомни. Фигурата беше с размерите на човек, но много грубо изработена. Имаше две дупки вместо очи и едва загатнат нос. Затова пък беше грижливо облечена в униформата на офицер от 11-и пехотен полк.
— А сега — обърна се Стрейндж към Херонимо Саорнил, — щом първите французи стигнат онази скала, вие ще ги нападнете.
Саорнил се замисли над казаното, не на последно място заради испанския език на Стрейндж, който беше малко чудат като граматика и произношение.
След като разбра какво иска магьосникът, той попита:
— Да опитаме ли да освободим Ел Буено Гранто? (Ел Буено Гранто беше името, с което испанците наричаха майор Грант.)
— В никакъв случай! — възкликна Стрейндж. — Оставете Ел Буено Гранто на мен!
Саорнил и хората му се спуснаха по-надолу по хълма до място, където тънка редица дръвчета създаваше преграда между тях и пътя. От там откриха огън. Това завари французите съвсем неподготвени. Неколцина бяха убити, много други — ранени. Нямаше скали, само няколко храста — почти нямаше къде да се скрият, — но пътят беше пред тях и им предоставяше добра възможност да избягат от нападателите си. След първите минути на паника и объркване французите се окопитиха, събраха ранените си и препуснаха напред.
Докато се изкачваха по хълма, партизаните не вярваха, че са постигнали нещо — в края на краищата човекът в яркочервена униформа продължаваше да язди напред с французите. Щом стигнаха мястото, където ги чакаше магьосникът, те с изненада установиха, че Стрейндж вече не е сам. Майор Грант беше с него. Двамата седяха по приятелски на една скала, ядяха студено пиле и пиеха кларе.
— …В Брайтън е наистина хубаво — казваше майор Грант, — но аз предпочитам Уеймут.
— Учудвате ме — отвърна Стрейндж. — Аз не обичам Уеймут. Там прекарах една от най-нещастните седмици в живота си. Бях много влюбен в момиче на име Мариан и то ме остави заради един тип с имение в Ямайка и стъклено око.
— Уеймут няма вина за това — отбеляза майор Грант. — А, капитан Саорнил! — той размаха пилешка кълка за поздрав. — Буенос диас!
Междувременно офицерите и войниците от френския ескорт продължиха пътя си към Франция и когато пристигнаха в Байон, предадоха пленника си на началника на тамошната тайна полиция. Началникът на тайната полиция пристъпи напред, за да поздрави човека, когото смяташе за майор Грант. Той доста се озадачи, когато посегна да стисне ръката на пленника и тя излезе от рамото му. Началникът така се стресна, че изпусна ръката на земята и тя се разби на хиляди парченца. Обърна се да се извини на майор Грант и още повече се ужаси, когато забеляза големи черни пукнатини по цялото му лице. След това падна и част от главата му и така се разкри, че пленникът е съвсем кух отвътре, а секунди по-късно той целият се разпадна като Хъмпти-Дъмпти от „Мелодиите на Мама Гъска“.
На 22 юли Уелингтън се би с французите край древния университетски град Саламанка. Това беше най-решителната победа на британската армия за последните години.
Същата нощ френската армия побягна през горите, които се простираха на юг от Саламанка. Когато погледнаха нагоре, войниците се стъписаха при вида на ята ангели, които се спускаха над тъмните дървета. Ангелите сияеха с ослепителна светлина. Крилете им бяха бели като на лебеди, а робите им меняха цветовете си като седеф, люспи на риба или небе преди гръм. В ръцете си те държаха лъскави копия и очите им искряха от божествен гняв. Те летяха между дърветата с поразителна бързина и заплашително размахваха копията си в лицата на французите.