Нож от блянове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #11
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нож от блянове». Краткое содержание книги:
— Забелязах, че някои от хората ви имат арбалети на гърбовете, капитане, но не видях никой да ги използва.
— Не им е по нрава на наемниците — каза сухо Биргит. По връзката потече раздразнение, макар че не можеше да се разбере дали е заради а’Баламан, или заради Елейн. Но бързо се стопи. Биргит се беше научила да владее чувствата си, след като двете откриха как се отразяват една-друга като огледало по връзката. Най-вероятно й се искаше и Елейн да може да го постигне. Елейн също го искаше.
А’Баламан въздъхна.
— Видите ли, милейди, при нас е така. Ако много притиснеш човек, когато се опитва да се измъкне от бойното поле, да го стъпчеш с коня или нещо такова, ами, следващия път, когато ти се опиташ да се измъкнеш, той може да ти го върне. В края на краищата, щом човек напуска терена, значи е извън битката, нали?
— Докато не се върне утре — сопна се Елейн. — Следващия път искам арбалетите да стрелят!
— Както кажете, милейди — сковано отвърна а’Баламан и също тъй сковано се поклони. — Ако ме извините, трябва да се погрижа за хората си. — Отдалечи се, без да изчака позволението й, и завика на хората си да си размърдат задниците.
— Доколко може да се разчита на него? — тихо попита Елейн.
— Толкова, колкото на наемник — също тъй тихо й отвърна Бир-гит. — Ако някой му предложи достатъчно злато, става игра на зарове и дори Мат Каутон не би могъл да каже как ще спрат.
Много странна забележка. Елейн мигом съжали, че не знае как е Мат. И милият Том. И горкият миличък Олвер. Всяка нощ отправяше молитви дано да са избягали от сеанчанците и да са живи и здрави. Но нищо не можеше да направи, за да им помогне.
— Дали ще ми се подчини? За арбалетите?
Биргит поклати глава и Елейн въздъхна. Лошо е да даваш заповеди, на които няма да се подчинят. Създава у хората навик да не се подчиняват.
Заговори почти шепнешком:
— Уморена изглеждаш, Биргит. — Това изобщо не беше за чужди уши. Лицето на Биргит беше изопнато, а очите — измъчени. Това можеше да го види всеки, но връзката казваше, че е изтощена ужасно и така беше вече от дни. Но пък и Елейн изпитваше същата смазваща умора, крайниците й сякаш бяха от олово. Връзката им отразяваше не само чувства. — Не бива лично да водиш всеки контращурм.
— А кой друг? — За миг умората се прокрадна и в гласа на Биргит, дори раменете й се смъкнаха, но тя бързо се стегна. Беше само воля. Елейн я усети, твърда като камък по връзката, толкова твърда, че й се доплака. — Офицерите ми са неопитни момчета — продължи Биргит, — или старци, които трябва да си греят кокалите пред огнищата на внуците. Освен капитаните на наемническите отряди, а на никой от тях не мога да се доверя, без някой да погледне завистливо през рамо. Което ни връща на въпроса: кой друг?
Елейн отвори уста да възрази. Не за наемниците. Биргит бе обяснила за тях, надълго и широко, и с горчивина. Понякога наемниците се биеха не по-малко упорито от гвардията, но в други случаи се оттегляха, за да не дадат много жертви. По-малко мъже означаваше по-малко злато в следващото им наемане, освен ако не успееха да ги заместят със също толкова добри. Битки, които можеха да се спечелят, се губеха, защото наемниците се оттегляха от бойното поле, за да запазят броя си. Но не обичаха да го правят, ако ги гледат други, освен хора от техния занаят. Това снижаваше репутацията им, както и цената. И все пак трябваше да намери някой друг. Не можеше да позволи Биргит да рухне от изтощение. Светлина, колко й се искаше Гарет Брин да е тук. Егвийн се нуждаеше от него, но тя — също. Отвори уста да каже нещо… и изведнъж откъм града зад нея изтрещяха гръмове. Тя се обърна и устата й си остана отворена, зяпнала от изненада.
Там, където допреди няколко мига небето над Вътрешния град бе чисто, сега бе надвиснала грамада от черни облаци, стръмни като планини, зъбати мълнии святкаха през сивата стена на дъжда, плътна като крепостните стени. Позлатените куполи на кралския дворец, които трябваше да блестят под слънцето, изобщо не се виждаха. Пороят се изливаше само над Вътрешния град. Нищо естествено нямаше в това. Изумлението й обаче продължи само миг. Сребристосините мълнии, тризъби, петозъби, биеха в сърцето на Кемлин, причиняваха щети и сигурно смърт. Как се бяха появили тези облаци? Тя се пресегна към сайдар, за да ги разпръсне. Верният извор й се изплъзна, после — още веднъж. Все едно се опитваше да улови мънисто, потънало в гърне с мазнина. Тъкмо щом си помислеше, че го е хванала, й се изплъзваше. Твърде често ставаше това напоследък.
— Авиенда, ще опиташ ли ти?
— Разбира се — отвърна Авиенда и с лекота прегърна сайдар. Елейн потисна у себе си прилива на ревност. Проклетото й затруднение бе по вина на Ранд, не на сестра й. — Благодаря. Вече взех да забравям как се прави.