Пробуждането на демона
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Демонови войни #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пробуждането на демона». Краткое содержание книги:
Никой няма да остане незасегнат.
Две сирачета, изгубили всичко скъпо след нападение на гоблини в пограничните земи, и единственият останал праведен монах повеждат битка, разкъсвани между отчаянието и съдбата си, не само за собственото си оцеляване, но и за бъдещето на всички хора и елфи.
А на един далечен остров от небето се изсипва дъжд от разноцветни магически камъни, криещи в себе си неподозирана мощ — ключът към победата на доброто… или на злото. Молете се те да не попаднат в погрешни ръце!
Бърза като светкавица, младата жена скочи на крака и повали ранения паури, после отново се обърна и се хвърли напред, прекалено близо до първия нападател, за да може той да замахне както трябва. Пое значително отслабения удар на тоягата му, без дори да трепне и заби меча си в гърлото му.
Задъхана, Джил огледа бойното поле.
Нямаше как да победят. Бреговата стража на Пирет Тюлм се биеше добре, ала численото превъзходство на врага беше смазващо, а и вече бяха изгубили основното си преимущество — стените. Ако бяха подготвени, ако бяха останали бдителни, както им повеляваше дългът, нашествениците щяха да бъдат спрени много преди да успеят да се доближат до стените. Ако бяха тренирали за подобно нападение, защитата им със сигурност щеше да е много по-добре координирана, сигналната ракета отдавна щеше да е във въздуха, зовейки за подкрепления. Джил не пропусна да забележи, че край катапулта наистина има шестима мъже — трима се опитваха да го задействат, докато другите трима отчаяно се мъчеха да възпират връхлитащите отгоре им паури. Трябваше да им се притече на помощ, помисли си тя, ала начаса осъзна, че никога няма да успее да се добере до тях. По протежение на цялата стена кипяха битки на живот и смърт, паурите продължаваха да прииждат, а екипажите на двете лодки, които бяха навлезли в Залива на подковата, вече бяха слезли на брега и сега с все сила тичаха нагоре по полегатия склон зад крепостта.
Пирет Тюлм беше обречен.
Джил видя капитан Миклош Бармайн, застанал близо до кулата и обграден от поне дузина джуджета, да издава заповед след заповед на хората си. Един от нашествениците му нанесе жесток удар, после втори, ала Бармайн устоя на атаката и заби меч в тялото на противника си, събаряйки го от стената. Една от жените се показа от вратата на кулата, но група джуджета я посякоха на място и се втурнаха вътре.
Бармайн продължи да крещи заповеди, ала не след дълго думите му се превърнаха в задавени стонове и викове на агония. Кървеше от поне десет грозни рани, ала упорито продължаваше да размахва меча си, напук на ударите, които все по-безмилостно се стоварваха отгоре му.
После Джил трябваше да се заеме с поредния противник и го изпусна от поглед. Убедено, че я хваща неподготвена, злото създание замахна странично, тя обаче с лекота избегна оръжието му и го изрита в гърба, не особено силно заради неудобния ъгъл, но все пак достатъчно, за да го събори през парапета.
Миг по-късно друго джудже зае мястото му, мъчейки се да я прониже с късия си меч. Докато се бранеше, Джил успя да хвърли поглед към кулата, през чиято зейнала врата паурите продължаваха да нахлуват, видя и Бармайн да се свлича на колене, целият облян в кръв.
Подтиквана от тази ужасяваща гледка, младата жена се хвърли в нападение с утроена ярост. Мечът й се стрелна отляво — надясно и обратно, после отново политна надясно, но всеки път срещаше оръжието на джуджето. При последното движение тя изнесе десния си крак напред и като извъртя меча си, замахна направо и успя да изтласка противника си назад. Ала зад него имаше още едно джудже, зад него — трето. Зад нея самата пък долетя предсмъртният вик на някой от другарите й — много скоро неприятелите напълно щяха да я обградят.
Пристъпи напред и се покатери на стената, прескачайки от зъбер на зъбер (веднъж — на сантиметри от протегнатия меч на едно джудже). Макар че много скоро остави и тримата противници далеч зад себе си, спря едва когато достигна края на предната стена.
Там също имаше въже, а последното джудже, което се катереше по него, се намираше на по-малко от два метра от горния му край.
Младата жена хвърли поглед назад към кървавата сеч. Много от паурите бяха мъртви, ала оставаха още поне толкова, а всички от оцелелите й другари бяха наобиколени от поне дузина джуджета и се биеха отчаяно. Бармайн все още бе на колене, но вече не се съпротивляваше, а едно от жестоките създания отриваше кепето си в лицето му.
Джил потръпна ужасена, когато видя гнусното същество да вдига победоносно шапката си, а след това да стоварва тояга в лицето на умиращия мъж.
Беше се нагледала.
Можеше да се справи с все още катерещото се джудже, ала докато приключеше с него, тримата й преследвачи щяха да я настигнат. Без да губи нито миг, тя прибра меча си в ножницата, свали колана си и скочи от стената, внимавайки много да прелети над джуджето. Едвам успя да се улови за въжето с една ръка и увисна над седемдесетметровата пропаст.