Пътят на кралете (том I)

— Сил? — подтикна я Каладин накрая. — Щеше да кажеш нещо?

— Като че ли съм чувала хората да говорят за времената, когато е нямало лъжи.

— Това са истории за Епохите на Вестителите, когато хората са били обвързани от честта. Но винаги ще срещаш хора, които говорят за някакви по-добри времена. Само гледай. Някой мъж отива в нов отряд във войската и първата му работа е да заприказва колко хубаво е било в стария отряд. Помним добрите и лошите времена и забравяме, че повечето не са нито добри, нито лоши. Просто са.

Каладин започна да подтичва. Слънцето зад него стана по-топло, но той искаше да се движи. Продължи да говори.

— Историите го доказват. Какво стана с Вестителите? Те ни изоставиха. Какво стана със Сияйните Рицари? Паднаха и се опозориха. Какво стана с Кралствата от епохите? Рухнаха, когато църквата опита да завземе властта. Не можеш да се довериш на никого от хората с власт, Сил.

— И какво правиш тогава? Нямаш водачи?

— Не. Предоставяш властта на светлооките и оставяш тя да ги разврати. После се стараеш да стоиш колкото е възможно по-далеч от тях. — Усети, че думите му звучат кухо. Да не би той да странеше от светлооките? Сякаш все беше сред тях, уловен в лепкавата тиня на техните заговори, кроежи и алчност.

Сил не отговори. Каладин реши да спре с упражненията. Не можеше да си позволи отново да се претоварва. Върна дъската на място. Дърводелците се попочесаха, но не възразиха. Той се върна при мостовите и забеляза, че неколцина — включително Скалата и Тефт — бъбрят и го наблюдават.

— Знаеш ли — рече той на Сил, — разговорите с тебе не допринасят за името ми на човек, който е с ума си.

— Ще направя всичко по силите си да не съм толкова интересна — отговори тя и кацна на рамото му. Сложи ръце на хълбоците си и после седна, видимо доволна от забележката.

Преди Каладин да успее да се върне в казармата, съзря Газ, който се стрелна през двора към него.

— Ей, ти! — викна Газ и го посочи с пръста. — Чакай малко.

Каладин спря и го зачака със скръстени ръце.

— Имам новини за тебе — рече Газ и го изгледа накриво със здравото си око. — Сиятелният господар Ламарил е научил какво си направил с ранените.

— Как?

— Гръм да те удари, момче! Да не си мислеше, че хората няма да говорят? Какво щеше да направиш? Да скриеш трима души сред всички нас?

Каладин пое дълбоко дъх, но отстъпи. Газ имаше право.

— Добре. Какво значение има? Нали не забавихме армията?

— Аха. Обаче Ламарил не е много доволен от идеята да дава заплата и храна на мостови, които не могат да работят. Отнесе въпроса до върховния принц Садеас с намерението да нареди да те вържат.

Каладин потръпна. Да те вържат значеше да висиш навън по време на буря, та да може Отецът на Бурята да отсъди. По същество това беше смъртна присъда.