Пътят на кралете (том I)
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Stormlight Archive #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-34-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пътят на кралете (том I)». Краткое содержание книги:
— И какво?
— И Сиятелният господар Садеас отказа, не му позволи това.
Какво? Мигар беше преценил Садеас неправилно? Не. Това беше част от преструвката.
— Сиятелният господар Садеас — продължи мрачно Газ — каза на Ламарил да ти позволи да си задържиш хората. Обаче им се забранява да получават заплата и храна, докато не са в състояние да работят. Каза, че така ще проличи защо той се е видял принуден да изоставя ранените мостови.
— Кремлинг — промърмори Каладин.
Газ пребледня.
— Шшт. Говориш за самия върховен принц, момче! — Взе да се озърта да не би някой да ги е чул.
— Опитва се да ползва моите хора за назидание. Иска другите отряди да видят как ранените страдат и гладуват. Иска да излезе, че той проявява милост, като изоставя ранените на бойното поле.
— Е, може и да е прав.
— Това е безсърдечно. Той връща ранените войници. Оставя мостовите, понеже е по-евтино да намери нови роби, отколкото да се погрижи за ранените.
Газ си замълча.
— Благодаря ти, че ми донесе тази новина.
— Новина ли? — тросна се Газ. — Бях изпратен да ти предам заповед, лордче. Не опитвай да измъкваш от столовата допълнителна храна за твоите ранени; това ще ти бъде отказано.
С тези думи Газ забързано се отдалечи, мърморейки си под носа.
Каладин се върна в казармата. Отче на Бурята! Откъде да намери достатъчно храна за тримата мъже? Би могъл да дели с тях своята дажба, ала макар да не оставаха недохранени, мостовите не получаваха и нищо допълнително. Щеше да е прекалено да храни дори и един. Ако делеше дажбите си на четири, ранените щяха да останат прекалено слаби и нямаше да се възстановят, а самият Каладин нямаше да може да тича с моста. При това му трябваше и антисептик! По време на война повече хора ставаха жертва на духчетата на загниването и на заразите, отколкото на противника.
Каладин отиде при мъжете, които лентяйстваха край казармата. Повечето се бяха отдали на обичайните за мостовите занимания — да лежат на земята и унило да зяпат небето, да седят и унило да зяпат в земята, да стоят и унило да зяпат в далечината. Отрядът му беше свободен от носене на моста през целия ден, а работата им в лагера беше чак подир третата следобедна камбана.
— Газ казва, че на нашите ранени се отказва храна и заплата, докато не се възстановят — рече Каладин на хората.
Някои — Сигзил, Пеет, Коолф — кимнаха, все едно точно това са очаквали.
— Върховният принц Садеас иска да послужим за назидание — продължи Каладин. — Иска да докаже, че мостовите не заслужават лечение, и за целта ще остави Хобер, Лейтен и Дабид да умрат бавно и мъчително.
Пое дълбоко дъх и добави:
— Искам да съберем средствата си и да купим лекарство, и да вземем храна за ранените. Можем да спасим живота на тримата, ако няколко от вас делят дажбите си с тях. Ще ни трябват около две дузини прозрачни марки за подходящо лекарство и материали. Кой има нещо за даване?
Мъжете го изгледаха, а Моаш започна да се смее. И други се присъединиха към него. Махнаха пренебрежително и се пръснаха, оставяйки Каладин с протегната ръка.
— Следващия път може да сте вие! — провикна се той. — Какво ще правите, ако на вас ви потрябва лечение?
— Ще умра — отвърна Моаш, без да си прави труда да се обърне. — На бойното поле, бързо, а не тук за цяла седмица.
Каладин отпусна ръка. Въздъхна, обърна се и почти се сблъска със Скалата. Якият рогоядец стърчеше над него като кула. Беше скръстил ръце и приличаше на жълтеникава статуя. Каладин обнадежден вдигна поглед.
— Нямам сфери — изръмжа Скалата. — Вече всичко похарчих.
Каладин въздъхна пак.
— И да ти бяха останали, няма значение. Двамата не можем да си позволим лекарството. Не и сами.
— Ще дам храна — избъбра Скалата.
Каладин го погледна с изненада.
— Но само за оня със стрелата в крака — добави Скалата, все още със скръстени ръце.
— Хобер ли?
— Както и да се казва. Изглежда може да се поправи. Другият ще умре. Сигурно. А не мога да жаля човек, който само си седи и нищо не прави. Но за оня можеш да вземеш от храната ми. Част от нея.
Каладин се усмихна, вдигна ръка и стисна мишницата на грамадния мъж.
— Благодаря ти.
Скалата вдигна рамене.
— Ти зае мястото ми. Ако не беше, щях да умра.
Каладин се усмихна криво при логиката на тази мисъл.
— Аз съм жив, Скала. И ти щеше да си жив.
Скалата поклати глава.
— Щях да умра. В тебе има нещо особено. Всички го виждат, ако че не искат да говорят за това. Проверих моста на твоето място. Стрели имаше навсякъде около тебе — до главата ти, до ръцете ти. Но нито една не те удари.