Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
След малко Калис и Луис се върнаха и капитанът заговори шепнешком, а Луис отиде на обичайното си място в редицата.
— Това е широка галерия и влязохме през проход, който свършва при една издатина, от която може да се тръгва надолу и нагоре — достатъчно е широка, за да ходят трима души рамо до рамо, но няма перила и пропастта е много дълбока, така че предайте към края всички да внимават за ръба. Отивам да разузная. Почивате тук половин час и ако не се върна, поемате нагоре.
Дьо Лунвил кимна и даде сигнал за почивка. Тези след него предадоха мълчаливата заповед и мъжете насядаха. Ерик се понамести, за да намери сравнително удобна поза и да си отдъхне върху твърдата студена скала, другите направиха като него.
Долови слаб шумолящ звук и разбра, че дьо Лунвил брои възлите на една каишка. Това беше стар номер — да движиш пръстите си по парче връв или кожа, като тихо изговаряш определена фраза и това се повтаря отново и отново — и беше почти толкова точно, колкото измерването на времето с пясъчен часовник. Дьо Лунвил щеше да помръдва пръстите си надолу към следващия възел при всяко свършване на ритмичната фраза; когато стигнеше края на ремъка, щяха да са минали десет минути. Когато прекараше през дланта си ремъка три пъти, щеше да означава, че е изтекъл половин час.
Ерик притвори очи. Не можеше да спи, но се стараеше да се отпусне, колкото е възможно. Несъзнателно постави ръцете си върху краката, които го боляха, и почувства как се затоплят от живителната топлина, както го бе научил Накор. Останалата част от тялото му беше скована от студените скали.
Ерик си мислеше за селяните в Уенат — какво ли правеха и колко ли бяха останали, след като армията на Изумрудената кралица бе стигнала до тях? Имаше толкова много нашественици, че едва ли бе възможно да се скрият в горичката, докато преминат всички. Войнството щеше да очисти всичко ставащо за ядене в разстояние на десет километра от двете страни на реката. Единствената надежда на селяните беше да се изтеглят далеч в планините и да потърсят убежище във високите котловини. Може би Кирзон и хората му щяха да им помогнат. Но Ерик се съмняваше — самите те нямаха достатъчно храна за себе си, а зимата настъпваше.
После се запита какво ли прави майка му. Нямаше представа кое време е у дома — всъщност нямаше представа кое време е и там горе; предполагаше, че е около пладне. Това вероятно означаваше, че сега в Рейвънсбърг е полунощ. Вероятно майка му спеше в малката си стаичка в хана. Дали знаеше, че е жив? Едва ли. Последната вест за него сигурно беше била, че е осъден на смърт и обесен. Като се имаше предвид тайнствеността на пътешествието им и възможността да не оцелее, той подозираше, че тя го смята за мъртъв.
Прозя се, замислен за нея, за Розалин, Мило и за другите в селището. Онзи живот му се струваше толкова далечен и чужд, че трудно можеше да си припомни вече какво е да ставаш всеки ден с единственото очакване да се трудиш непосилно в ковачницата.
Внезапно почувства допир до кръста и като погледна, видя в бледата светлина дьо Лунвил да дава знак, че е време за тръгване. Ерик се протегна и побутна похъркващия Биго, който кимна и предаде сигнала на следващия човек.
Ерик се изправи и тръгна след сержанта, който мина през отвора на галерията и се обърна надясно по пътеката, водеща нагоре. В гъстия мрак Ерик вървеше плътно до стената и вече беше почти на завоя, когато мъжът с факлата се появи от страничния вход. Внезапно Ерик можа да види къде се намират и инстинктивно се притисна към стената. Под скалния перваз зееше черна пропаст, а таванът изобщо не се виждаше. Усещаше се слабо движение на въздуха и някаква спарена миризма.
Искаше му се да не бе видял издълбаната в склона тясна пътека и бездънната пропаст под нея, защото сега се движеше с много повече притеснение. Но все пак закрачи след дьо Лунвил в мрака.
На няколко места срещаха входове към нови тунели и спираха, за да видят дали Калис не е отбелязал някой от тях, което би означавало, че трябва да изоставят издигащата се спираловидно нагоре пътека. Не видяха никакви знаци.
Имаше по-широки площадки, като че ли краищата им бяха издялани в камъка на планините, за да позволят по-удобно минаване, и места, където биха могли да седнат. Ерик загуби представа колко дълго следват Калис, но усещаше, че краката вече го болят — постоянното изкачване си казваше думата.
Внезапно видяха Калис пред себе си в мрака.
— Няма никой — каза той.
Мъжете поеха облекчено дъх и дьо Лунвил попита:
— Праджи, дали това не е мястото на джуджетата, за което ни говореше?
— Не е това, за което знам — каза старият наемник. Беше се запъхтял и очевидно му беше приятно, че са спрели да си починат макар и за няколко минути. — Не забравяй, че това са само легенди, но са ми ги разказвали различни хора, които са били по онези места. — Той се огледа. — Това място… не знам какво е.