Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Тюон пристъпи напред, докато Селусия плетеше пръсти в последните няколко думи на езика на жестовете.
- Ти ще бъдеш отведен в Сеанчан, Преродени Драконе - заяви Тюон. Тонът й беше сдържан и твърд.
Мат се усмихна. Светлина, добра императрица ставаше от нея. „Не беше нужно да ми свива медальона обаче”, помисли си. Щяха да си кажат няколко думи за това. Стига да оцелееше. Нямаше _наистина_ да го екзекутира, нали?
Отново опита невидимите връзки, които го стягаха.
- Така ли? - попита Ранд.
- Сам дойде при мен - каза Тюон. - Това е поличба. - Прозвуча почти съжалително. - Не си мислил сериозно, че ще позволя просто така да си отидеш, нали? Трябва да те окова във вериги като владетел, който ми се е противопоставил - както направих с другите, които заварих тук. Плащаш цената за небрежността на предците ви. Трябваше да помните клетвите си.
- Разбирам - каза Ранд.
„Доста добре се справя с говоренето като крал”, помисли Мат. Светлина, с какви хора се беше забъркал? Къде се бяха дянали хубавите кръчмарки и шумните войници?
- Кажете ми нещо, императрице - продължи Ранд. - Какво щяхте да направите всички вие, ако се бяхте върнали на тези брегове и бяхте заварили, че армиите на Артур Ястребовото крило все още управляват тук? Ако не бяхме забравили клетвите си, ако бяхме останали верни? Тогава какво?
- Щяхме да ви поздравим като братя - отвърна Тюон.
- О? И щяхте да се поклоните на трона тук ли? Трона на Ястребовото крило? Ако неговата империя все още съществуваше, щеше да е управлявана от неговите наследници. Щяхте ли да се опитате да се наложите над тях? Или щяхте да приемете властта им над вас?
- Случаят не е такъв - каза Тюон, но думите му като че ли й се сториха интригуващи.
- Да, не е - съгласи се Ранд.
- Според вашия аргумент трябва да ни се покорите. - Тюон се усмихна.
- Не съм изтъквал такъв аргумент - отвърна Ранд. - Но хайде да го направим. С какво право претендирате за тези земи?
- По силата на това, че съм единствената законна наследничка на Артур Ястребовото крило.
- И защо това трябва да е от значение?
- Това е неговата империя. Той е единственият, който ни е обединил, той е единственият владетел, който я е управлявал с блясък и величие.
- И тук грешите - каза тихо Ранд. - Приемате ли ме като Преродения Дракон?
- Трябва да сте - отвърна бавно Тюон, като че ли усетила капан в думите му.
- Значи ме приемате за това, което съм. - Гласът на Ранд стана силен и отривист. Като боен рог. - _Аз_ съм Луз Терин Теламон, Дракона. _Аз_ управлявах тези земи, сплотени, в Приказния век. _Аз_ бях водачът на всички армии на Светлината, _аз_ носех Пръстена на Тамирлин. _Аз_ бях първият сред Слугите, най-висшият Айез Седай, _аз_ можех да призова Деветте жезъла на Властта.
Ранд пристъпи напред.
- _Аз_ държах васалитета и разчитах на верността на всичките седемнайсет Пълководци на Портата на Зората. Фортюона Атем Деви Пейендраг, моята власт суспендира вашата.
- Артур Ястребовото…
- Моята власт суспендира тази на Ястребовото крило! Щом претендирате за власт в името на този, който я завоюва, тогава трябва да се преклоните пред моята, която я превъзхожда. Аз я завладях преди Ястребовото крило, макар да нямах нужда от меч за това. Вие сте тук на _моята_ земя, императрице, по мое благоволение!
В далечината изтътна гръм. Мат неволно потръпна. Светлина, това беше само Ранд. Просто Ранд… нали?
Тюон отстъпи назад, ококорена и зяпнала. На лицето й се беше изписал пълен ужас, сякаш току-що бе видяла екзекуцията на родните си майка и баща.
Зелена трева плъзна около краката на Ранд. Стражите отскочиха, с ръце на мечовете, щом петното живот започна да се разширява от него. Кафявите и жълти стръкове се наливаха с цвят все едно отгоре им беше излята боя, после се заизправяха… изпънаха се нагоре като след дълга дрямка.
Зеленината изпълни цялата поляна.
- Той още е заслонен! - извика дамане. - Превелика, той _още е заслонен_!
Мат потръпна, а след това долови нещо. Толкова тихо, че за малко щеше да му убегне.
- Пееш ли? - прошепна на Ранд.
Да… Беше несъмнено. Ранд _пееше_, тихо, едва чуто. Мат затупа с крак.
- Заклевам се, чувал съм тази мелодия някъде. Не е ли „Две девици край реката”?
- Пречиш ми - прошепна Ранд. - Тихо.
И продължи песента си. Зеленината плъзна към дърветата, елите изпънаха клони. По другите дървета започнаха да напъпват листа - наистина бяха праскови, - израстваха много бързо, докато животът се вливаше в тях.
Стражите се заозъртаха, въртяха се, мъчеха се да видят всички дървета наведнъж. Селусия се беше присвила от страх. Тюон остана изправена, впила очи в Ранд. Уплашените сул-дам и дамане наблизо сигурно се бяха разсеяли, защото връзките, стягащи Мат, изчезнаха.