Спомен за светлина

Ефектът от удара този път бе много по-различен от предишния. Преди атаката им бе забавена от стегнатите редове на тролоците и бяха успели да проникнат едва на десетина крачки, преди да се принудят да посегнат към мечове и брадви. Този път тролоците бяха разпръснати. Лан даде знак на шиенарците да тръгнат първи. Техните редици бяха толкова стегнати, че трудно щеше да се намери пролука по-широка от две крачки между конете.

Това не оставяше никакво място за тролоците да побегнат и да се измъкнат. Конете ги тъпчеха с тътнещите си копита и ги блъскаха с острите шипове по сбруите, конниците нанизваха чудовищата на пиките си, пронизваха ги със стрели и ги сечаха с двуръчните мечове. Имаше сякаш някаква особена злоба в шиенарците, когато връхлетяха с шлемовете си с открити лица и с плочестите си брони.

Лан вкара малкиерската си конница зад тях и се развърнаха зад шиенарския строй, за да избият всеки тролок, оцелял от първоначалния щурм. След като преминаха и те, шиенарците свърнаха надясно, за да се съберат за втори удар, а арафелците се стовариха зад тях и избиха още Твари на Сянката. Последва коса вълна салдейци като тази на малкиерите, после кандорците пометоха от другата посока.

Запотен - и с изтощена десница - Лан се приготви за нова атака. Едва тогава осъзна, че принц Кайсел лично носи знамето на Малкиер. Момчето беше младо, но беше сърцато. Макар да беше малко глупаво по отношение на жените.

„Светлина, всички сме глупави с тях, по един или друг начин”, помисли Лан. Далечните чувства на Нинив по връзката го утешиха. Не можеше да улови много от толкова разстояние, но му се стори, че е изпълнена с решимост.