Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Втора част: Дали-или)». Краткое содержание книги:
— По дяволите тия от железниците! — каза Кип Чалмърс. — Правят го нарочно. Искат да съсипят кампанията ми. Не мога да пропусна митинга! За Бога, Лестър, направи нещо!
— Опитах се — каза Лестър Тък. На последната гара се беше опитал да намери по телефона въздушен транспорт, за да завършат пътуването си, но нямаше пътнически полети през следващите два дни.
— Ако не ме закарат навреме, ще им взема скалповете барабар с железницата им! Не можем ли да кажем на проклетия кондуктор да побързат?
— Каза му го три пъти.
— Ще накарам да го уволнят. Нищо не ми каза, освен купищата извинения за смотаните им технически проблеми. Трябва ми транспорт, а не извинения. Не могат да се отнасят към мен както към простите си пътници по вагоните. Очаквам да ме закарат там, където искам да отида, когато искам. Не знаят ли, че съм във влака?
— Вече го знаят — каза Лора Брадфорд. — Млъкни, Кип. Отегчаваш ме.
Чалмърс напълни отново чашата си. Вагонът се люлееше и стъкларията дрънчеше тихо по рафтовете на бара. В прозореца продължаваха да се люшкат парченца звездно небе, а звездите сякаш се удряха една в друга. Не можеха да видят нищо отвъд последния прозорец на вагона, освен малките отблясъци в червено и зелено, които отбелязваха края на влака, и бягащото парче от линията, което изчезваше в мрака. Влакът минаваше покрай каменна стена и от време на време звездите се гмурваха в неочакван процеп, който очертаваше, някъде високо над тях, върховете на планините на Колорадо.
— Планини… — удовлетворено каза Гилбърт Кийт-Уъртинг.
— Именно такива гледки те карат да чувстваш незначителността на човека. Какво е този нахален релсов път, с който грубите материалисти толкова се гордеят, че са го построили, сравнен с онова вечно величие? Некадърна тропоска по ръбовете на дрехата на природата. Дори и един от тези гранитни гиганти да рухне, ще унищожи влака.
— Че защо да рухва? — попита Лора Брадфорд без особен интерес.
— Мисля, че този проклет влак се движи все по-бавно — каза Кип Чалмърс. — Копелетата се бавят, въпреки това, което им казах!
— Ами… все пак сме в планината… — каза Лестър Тък.
— По дяволите планината! Лестър, кой ден сме днес? С всички тия проклети смени на времето, не мога да разбера…
— Двайсет и седми май — въздъхна Лестър Тък.
— Двайсет и осми май — каза Гилбърт Кийт-Уъртинг, след като хвърли един поглед на часовника си. — Двайсет минути след полунощ е.
— Боже! — извика Чалмърс. — Значи митингът е днес?
— Аха — каза Лестър Тък.
— Няма да успеем! Няма да…
Влакът се разтресе силно и изби чашата от ръката му. Острият звук от разбиването й на пода се смеси с писъка на колелата при остър завой на релсите.
— Всъщност — нервно попита Гилбърт Кийт Уъртинг — тия ваши железници безопасни ли са?
— Естествено, че са! — каза Кип Чалмърс. — Имаме толкова много правила, наредби и регулации, че тия копелета няма да посмеят да не са безопасни! Лестър, къде сме? Коя е следващата спирка?
— Няма други спирки до Солт Лейк Сити.
— Така де, коя е следващата гара?
Лестър Тък извади зацапана карта, която поглеждаше на всеки няколко минути откакто се беше мръкнало.
— Уинстън — каза той. — Уинстън, Колорадо.
Кип Чалмърс се протегна за друга чаша.
— Тинки Холъуей каза, че Уесли казал, че ако не спечелиш изборите, с теб е свършено — каза Лора Брадфорд. Седеше, изтегната в стола си, и гледаше някъде покрай Чалмърс, изучавайки собственото си лице в едно огледало на стената на салона — беше отегчена и й доставяше удоволствие да предизвиква безпомощния му гняв.
— Така казал, значи?
— Аха. Уесли не иска онзи — как му беше името, дето ще излезе срещу теб — да влезе в конгреса. Ако не спечелиш, Уесли ще стане доста труден. Тинки каза…
— По дяволите тоя копелдак! По-добре да пази собствения си врат!
— О, не знам. Уесли много го харесва — и добави: — Тинки Холъуей не би допуснал някакъв мизерен влак да го принуди да изпусне важна среща. Него не биха дръзнали да задържат.
Кип Чалмърс седеше и зяпаше чашата си.
— Ще накарам правителството да конфискува всички железници — тихо каза той.
— Наистина — каза Гилбърт Кийт-Уъртинг, — не виждам защо не сте го направили досега. Това е единствената страна, която е достатъчно назадничава, за да позволява частна собственост върху железниците.