Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Вечер гледаше телевизия с баба си, гореща привърженичка на филмовата рубрика на трети канал. Когато пуснаха цикъла „Съвременно английско кино“, направи откритие, което го омая. Най-сетне показваха на екрана момчета като него — грозни, със зачервени физиономии, безобразно пъпчиви. Английските актьори бяха коренно различни от американските с тяхната розова кожа, английските актьори приличаха по-скоро на него, Жан Мартен. Реши да продължи обучението си в Англия. Идеята шокира родителите му — негов дълг бе да остане в Монтелимар и да поеме семейната фабрика за нуга. На всяко хранене му припомняха, че е единствен син и трябва да овладее занаята.
Приеха го в престижното Висше училище по икономика и той напусна родния дом с шум и трясък. Без стотинка в джоба. Животът му щеше да се промени.
И той действително се промени. Или поне той си мислеше така. Животът му стана по-добър. Вече никой не отвръщаше поглед от лицето му, говореха му нормално, тупаха го приятелски по гърба. Той свикна да се смее открито, оголил кривите си зъби. Канеха го дори на кръчма. Заемаше им записки от лекции, по малко пари, картата си за метрото. Свиваха му по някоя опаковка нуга, която баба му тайно му изпращаше. Не протестираше, беше щастлив, имаше приятели. Но все още нямаше приятелки. Когато доближаваше лице да целуне някое момиче, то се дърпаше, изплъзваше се, клатеше отрицателно глава, няма начин, имам приятел, ужасно е ревнив…
Отново задълба в учението. Нагъваше нуга и мечтаеше за Скарлет Йохансон. Беше пристрастен към нея, тя бе руса, красива, с нежнорозова кожа, с ослепителна усмивка и той си мислеше, един ден ще стана богат, някой прочут дерматолог ще ме излекува и тя ще се омъжи за мен. Приспиваше се, смучейки парче нуга. Учеше като луд в университета и приемаше всякаква работа, за да си плаща образованието, храната, телефона, газта и електричеството. Така не му оставаше време да мисли за проблема.
Докато една вечер не видя Ортанс. На прием, който даваха мисис и мистър Гарсън в чест на дъщеря им Сибил. Той беше на бара, Ортанс се приближи и изля всичкото шампанско в кофичката за лед. Той се възмути, тя го размаза с гримаса на отвращение. Отнесе се към него сякаш беше куче. От всяка изплюта дума му излизаха свитки от очите.
В Монтелимар се беше бил с момчета, беше отнасял удари, понасял бе подли номера, но до този момент никой не го бе наранявал така жестоко, както го нарани Ортанс. Обидни думи, придружени от убийствено презрителен поглед, който се плъзгаше по него, сякаш беше някакъв боклук, а не човешко същество. Той я фотографира мислено и си даде дума да я запомни завинаги. Щеше да си отмъсти, ако някой ден попаднеше на тази чума. В сравнение с него граф Монте Кристо щеше да се окаже невинно детенце. Нямаше да я напада физически, о, не, не желаеше да гние в затвора заради нея. Щеше да я разори, да я унищожи, щеше да я смаже и срине психически.
Въпреки че… Когато я зърна на онова събиране, след като тя обърна първата бутилка шампанско в кофичката за лед, направо се вцепени: тази мадама беше двойничка на Скарлет Йохансон. Неговата Скарлет. Изгледа я, стъписан. Готов да си затрае, да я остави да изпразни всичките бутилки. Скарлет от плът и кръв, с медноруса коса, зелени бадемовидни очи и убийствена котешка усмивка. Същото леко вирнато носле, същите леко подути устни, готови за целувка, същият лъчезарен тен, същата царствена походка. Скарлет…
Тя го обиди. Неговият блян му нанесе жестока рана.
Първия път, когато отиде да види жилището, тя беше в Париж. Накрая от всички кандидати момчетата се спряха на него. Удариха длани и сключиха сделката: седемстотин и петдесет лири наем за стаята, без режийните.
Една вечер, прибирайки се от работа — всеки ден разхождаше два очарователни териера, които го ближеха по лицето винаги когато идваше да ги изведе в парка, — се озова лице в лице с Ортанс. За малко да припадне.
Чумата!
Съдбата му определяше среща. Също като на Монте Кристо. И също като него, без да бърза, щеше да изпипа отмъщението си до най-дребната подробност. Това момиче сигурно имаше слабо място. Тайно местенце, в което да забие камата и да я унищожи. Щеше да я остави обезкръвена, обезобразена от мъка и едва тогава щеше да свали маската и да я заплюе в лицето.
Но дотогава, до идването на заветния ден, който щеше да му възвърне желанието за живот и да го изтръгне от сивото ежедневие, трябваше да запази анонимността си.