Аз съм пилигрим

Слязох до рецепцията, направих нов тур през английския език с мениджъра и открих адреса на „Гюл и синове, пристанище и работилница“. Вкарах го в навигационната система на фиата и след седем минути бях на старото пристанище, пред къщата, която Кумали боядисваше на снимката.

Беше някогашна рибарска къща, с керамични саксии и сандъчета по первазите, окичени с цветя. Изненадах се - къщата излъчваше радост и доброта, каквито определено не бях забелязал в тази жена. Минах по пътеката до вратата и позвъних. Никой не отговори.

Прекосих малка тревна площ и алеята за кола, плътно до стената на пристанището на Гюл, надникнах към гаража - развалената италианска кола беше там - черна боя и вдигнат капак, - но иначе нямаше признаци на живот. Тръгнах към задната страна на къщата и се ослушах - не се чуваше звук и нищо не помръдваше, ако не се броеше дебелата котка, която си чешеше ухото на кухненския прозорец. Май беше котарак.

Върнах се в колата си, погледнах часовника, подкарах и започнах да оглеждам систематично улиците, като се отдалечавах от къщата, за да открия някоя квартална градинка. Трябваше да се случи скоро. След десет минути видях малка тревна площ, на която играеха пет-шест деца, придружени от майките си. За голямо мое облекчение сред тях зърнах Лейла Кумали.

Спрях и слязох от колата. Лейла Кумали беше с гръб към мен, люлееше сина си на люлката, така че бях само на няколко метра от нея, когато една от другите жени ѝ извика нещо на турски и ме посочи.

Полицайката се обърна, видя ме и в този момент видях толкова много гняв по лицето ѝ, заради неочакваното нахлуване в личното ѝ пространство, че чак не ми се вярваше. Обаче имаше и още нещо... нещо скрито... в начина, по който грабна сина си. Моментното впечатление, което добих - колкото едно мигване, така да се каже, - беше, че съм се натъкнал на тайна.

Докато тя ме гледаше ядосано, момчето надникна с едно око иззад полата ѝ, аз му се усмихнах и казах:

-      Това трябва да е синът ви.

Трябва да ми се признае, че изражението ми не се промени изобщо, когато - вече по-уверено - момчето се показа иззад майка си и видях, че има синдрома на Даун.

Подобно на всички такива деца, които съм срещал, и неговото лице беше красиво - усмихнато и излъчващо невинност. Каза ми нещо на турски, което реших, че е „добро утро“, и поради някаква причина, вместо да опитам да комуникирам на език, който момчето не разбира, реших да се поклоня. То си помисли, че това е най-смешното нещо на света, и също се поклони в отговор. Майките и другите деца, които гледаха, започнаха да се смеят, а това го накара да се поклони още няколко пъти на смахнатия американец.

Единственият човек, който не смяташе, че е смешно, беше майка му.