Забравената градина
- Автор: Мортон Кейт
- Язык: болгарский
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Забравената градина». Краткое содержание книги:
— Крисчън?
— Да, Касандра?
— Чудех се — повтори тя дъгата и описа още една отдолу, — все се каня да те попитам нещо, което спомена Джулия Бенет. — Касандра срещна погледа му, но не успя да го задържи дълго. — Защо си в Триджина и работиш за Майкъл, вместо да си бъдеш лекар в Оксфорд?
Крисчън не отговори и тя се осмели отново да го погледне. Трудно й бе да разчете изражението му. Той вдигна рамене и леко се усмихна.
— А ти защо си в Триджина и обновяваш една стара къща без съпруга си?
Касандра рязко си пое дъх — от изненада и по ред други причини. Пръстите й неволно започнаха да въртят брачната й халка, както й беше навик.
— Аз… аз съм… — Всякакви уклончиви отговори се появиха като мехурчета на върха на езика й, а после чу глас, не съвсем своя: — Нямам съпруг. Някога имах, обаче… стана нещастие и Ник беше…
— Извинявай. Не си длъжна да обясняваш, не исках да…
— Всичко е наред, аз…
— Не, не е. — Крисчън разроши коса и вдигна ръка с дланта нагоре. — Не биваше да питам.
— Няма нищо, аз първа попитах. — И по някакъв странен начин, необясним дори за самата нея, мъничка част от съществото й беше доволна, че е изрекла тези думи. Изпита облекчение, когато произнесе името на Ник, и се почувства не чак толкова виновна, че тя е тук, а него го няма. Че тя все още е тук, с Крисчън.
Канчето подскачаше върху примуса, разлетяха се пръски. Крисчън го наклони, за да напълни чашите, сложи по една лъжичка захар във всяка и бързо разбърка. Подаде едната чаша на Касандра.
— Благодаря. — Тя обгърна с пръсти топлия метал и лекичко духна течността.
Крисчън отпи и се намръщи, понеже се опари.
Помежду им се възцари изпълнена с шумове тишина и Касандра потърси нишките на някаква тема, която отново да изтъче тъканта на разговор. Не намери нищо подходящо.
Накрая се обади Крисчън:
— Според мен баба ти е имала късмет, че не познава миналото си.
С връхчето на кутрето си Касандра отстрани от чая си парченце листо.
— Не мислиш ли, че е истинска благодат да гледаш напред, а не назад?
Тя се престори, че изваденото от чая листо силно я интригува.
— В някои отношения.
— Във всички отношения.
— Обаче е ужасно съвсем да забравиш миналото.
— Защо?
Тя хвърли поглед настрани, за да провери дали той говори сериозно. В изражението му нямаше и искрица веселост.
— Защото тогава все едно то никога не се е случило.
— Но то се е случило и нищо не може да го промени.
— Обаче ти не помниш.
— Е и?
— Ами… — Тя избута листото настрани и леко сви рамене. — Спомените са нужни, за да пазиш миналото живо.
— Точно това казвам. Без спомени всички биха могли просто да продължат напред.
Страните на Касандра пламнаха и тя отпи от чая си за прикритие. После отново. Да не би Крисчън да се опитваше да я убеди колко е важно миналото да остане в историята? Можеше да очаква подобно нещо от Бен или от Нел, беше се научила да кима сериозно, когато някоя от лелите й излизаше с подобни твърдения, но това беше различно. Касандра се чувстваше много положително настроена, много по-лека от обикновено, силуетът й беше ясно очертан, а не като преди поразмазан на места. Приятно й беше. Запита се кога точно той я беше определил като нещастен случай, като човек, който се нуждае от помощ. Смути се и нещо повече, някак се разочарова.
Отпи от чая си и погледна крадешком към Крисчън. Той не бе забелязал. Вниманието му беше погълнато от една пръчка, на която нанизваше сухи есенни листа. Касандра се зае да го наблюдава. Не можеше да разчете изражението му — да, беше потънал в мисли, но имаше и нещо повече, беше разсеян, дистанциран, самотен.
— Крисчън…
— Знаеш ли, веднъж видях Нел.
Това я изненада.
— Баба ми Нел?
— Допускам, че беше тя. Не се сещам кой друг би могъл да е, а и датите като че ли съвпадат. Бях на единайсет, така че вероятно е било през седемдесет и пета. Бях дошъл тук, за да остана сам, и тъкмо се канех да пролазя под стената, когато някой ме хвана за крака. Отначало не си дадох сметка, че е човек, и за секунда си помислих, че братята ми явно са прави — че в къщата има призраци и един от тях ей сега ще ме превърне в жаба. — Устните му се разтеглиха в намек за усмивка, той смачка едно листо в шепата си и пръсна парченцата по земята. — Обаче не беше привидение, а възрастна жена със странен акцент и печално лице.
Касандра си представи лицето на Нел. Наистина ли е било печално? Страховито да, непривикнало да изразява излишна сърдечност, да, обаче печално? Не можеше да каже. Познаваше я толкова добре, че не бе в състояние да прецени.