Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
Слънцето залязваше вече и над селото бе легнала оная предвечерна, уморена от труд и зной августовска тишина, която отдъхва с уханието на зрели плодове, овършана слама и шумове отблизо и далече. В горната махала глухо бумтеше вършачка, над дворовете и градините се носеше лек, златист облак от сламена прах, от комините бавно и тържествено се въздигаше отначало гъсто бял, а отпосле ефирно син като от лули дим, откъм полето звъняха каруци, в гъстата и изпепелена от горещината шума на градинските дървета свадливо цвърчаха врабци. И всичко това, и шумовете, и миризмите, се сливаше в една морна въздишка на работния ден, който след час щеше да седне на софрата, а след това да се отдаде на краткотрайния, дълбок и сладък летен сън. Дали и аз щях да затворя очи за сън, или щях да седя в леглото с книга в ръка, или щях да бродя из градината и полето до сутринта, както правех от седмици насам? По цели нощи бях обмислял как да постъпя с Нуша и баща й, дойде време да действувам, а нямах нито смелост, нито желание за това. Дали не щях да извърша кощунство над сърцето си, над Нушината невинност и дори над природата, замряла в този прекрасен миг на съзерцание, ако обявя една раздяла, против която се бунтува цялото ми същество?
Може би всичко между нас щеше да свърши до градинската врата или някъде по пътя, ако хазаинът ми Анани не бе се задал откъм полето. Той все още се смущаваше от мен, а като видя Нуша, спря каруцата за миг, после изви по другия път, за да влезе през другата врата в двора си. Помолих Нуша да влезем по-скоро в къщи, за да му дадем възможност спокойно да си гледа работата. Досегашните ни срещи ставаха все навън, на двора или сред полето, и Нуша влизаше за първи път в стаята ми. Подредбата ми, ако можеше да се говори за някаква подредба, бе съвсем скромна — върху пръстения под шарена черга от парцали, маса, няколко стола, легло и два големи рафта с книги, които Анани на бърза ръка бе измайсторил, след като бях се настанил при него.
— Колко много книги имаш! И брат ми има, но не толкова много — каза Нуша, като разглеждаше книгите с извита глава, така че да може да чете заглавията им. — Ах, ето „Ана Каренина“! Още преди няколко години исках да я прочета, но Лекси каза, че съм още малка, и скри книгата. Моля ти се, дай ми я да я прочета. След няколко дни ще ти я върна. Може ли да я погледна?
— Разбира се. Но защо не седнеш?
Нуша взе книгата, седна до масата и започна да я прелиства.
Сега вече трябваше да й кажа за предстоящата ни раздяла.
— Нуша, завчера ходих в града на лекар и той настоява да се настаня в някой планински санаториум. Иначе има опасност болестта ми да се усложни и да се отворят други каверни. Ако пък не мога да постъпя в санаториум, да се усамотя напълно, да не се срещам с никого. Знаеш, че тукашните хора, които боледуват от туберкулоза, си правят колиба в гората и живеят там сами. Може би ще се наложи и аз да се усамотя в гората.
Сякаш за да потвърди казаното, в гърдите ми се надигна спазъм, едва успях да извадя от джоба си металическата кутийка, извърнах се гърбом към Нуша и се изхрачих. Когато се съвзех от пристъпа на кашлицата и се обърнах отново към нея, тя бе станала от стола и ме гледаше с блеснали, неподвижни очи. Загарът на лицето й се бе превърнал в кафява бледост, ръката й бе замряла върху книгата на масата. Вечерта нахлуваше през прозореца на хладни вълни заедно с гаснещото и нежно зарево на залеза, в двора покрай оградата се утаяваха синкави кълба здрач, предметите губеха очертанията и цветовете си и се сливаха в тъмни петна.
— Кога ще заминеш? — попита Нуша.
— Може би утре или вдругиден.
— Ти си се приготвил?
— Нямам кой знае какво да приготвям.
Нуша заобиколи масата, пристъпи до мен и аз видях, че трепери като в треска, а очите й още по-силно и сухо блестят.
— И аз ще дойда с теб! — каза тя. — Ще си взема стая до твоята и…
— Но как така, Нуша? Това е невъзможно.
— Нима не желаеш да дойда с теб? Кажи ми, моля ти се, кажи ми! — Но тя не ме оставяше да й кажа нещо, а продължаваше да говори като в изстъпление. — Ще съобщя на мама и татко още тази вечер, че ще дойда с теб в санаториума да ти помагам. Те ще се съгласят, непременно ще се съгласят, няма да ми попречат. И пари ще ми дадат. Те са добри, те те обичат и знаят, че трябва да се лекуваш. Нали трябва да съм до теб, да ти помагам да оздравееш ден по-скоро. Зная, че ще оздравееш, но искам да съм по-близо до теб. Няма да ти досаждам. Ако не искаш да ме виждаш, ще ми оставяш бележки до вратата, за да ми съобщаваш от какво имаш нужда, и аз ще ти го доставям по същия начин.