Хайка за вълци

— Да, слушам ви… — Очите му, ония умни и топли същества, застанаха нащрек изпод заслона на челната кост.

Толкова дълго бях обмислял какви въпроси да му задавам и с какъв тон да разговарям с него, а сега не знаех откъде да започна. Мисълта, че предстоящият разговор с този човек ще бъде съдбоносен за Нушиния баща и за щастието на двама ни, ме държеше в непрекъснато, все по-нарастващо напрежение и изопваше нервите ми до краен предел. Бях изтощен от дневната горещина, а на всичко отгоре и гладен. Щом толкова дълго и упорито отказваше да се срещне с мен, означаваше, че добрият изход от разговора ни щеше да зависи до голяма степен от въпросите и поведението ми. В желанието си обаче да водя с него откровен разговор казах, че съм комунист и имам връзки с всички ръководители на партията в окръга. Това, изглежда, му прозвуча като заплаха или поне като условие за предстоящия разговор. Белите му ръце, които лежаха на скута, трепнаха неспокойно, стори ми се, че държат под дланите си някакъв предмет. С вида и трескавото си безпокойство навярно съм изглеждал като нетърпелив фанатик отмъстител, дошъл да си оправи сметките с него, и сега не само очите му, но сам той застана нащрек.

— Интересува ме делото на дванайсетте младежи от миналата година. Нали вие водихте следствието по това дело?

— Какво по-точно ви интересува?

— Защо не сте призовали в съда главния свидетел Петър Пашов.

— Пашов?…

— Спомняте ли си за това лице? От него именно младежът Михо Бараков открадва брезента и тази кражба е причината за образуването на въпросното наказателно дело. Петър Пашов съобщава лично на вас името на крадеца и той е арестуван, след което при следствието се установява, че Михо Бараков е откраднал брезента по поръчение на партията.

Марчинков замълча и както ми се стори, погледна към един стар шкаф зад гърба ми. Мина ми през ум, че в този стар шкаф има скрит човек, който при нужда да му се притече на помощ и да бъде свидетел на нашия разговор. Но този човек, вероятно служебен палач на следователя, можеше да извърши насилие и над мен, след като така лекомислено заявих, че имам връзки с всички ръководители на партията. Можеше да ме подложи на изтезания, за да узнае имената им и да ги ликвидира, преди Съветската армия да влезе у нас. Не познавах, разбира се, ни един ръководител, казах го, за да си придам по-голяма тежест и да му внуша, че разговарям от името на хора, които утре могат да проявят известно снизхождение към него, ако то му е необходимо. Но знаех ли що за човек е следователят? Мнозина от хората като него реагираха различно пред предстоящите събития. Както се узна отпосле, едни изпаднаха в пълно отчаяние, други избягаха в чужбина, трети се опитаха да заличат следите си, като унищожаваха документи, свидетели и ония, от които очакваха възмездие. Много подобни мисли минаха през главата ми, докато той мълчеше. Обзе ме страх, че сам съм влязъл в капана му, откъдето няма да изляза безнаказано дори само за това, че се опитвам да го поставя в положението на следствен, и то когато времето работеше все още за него. Съветската армия бе достигнала нашата граница, но можеше да не я премине както очаквахме, днес или утре, а да се забави с месец по някакви тактически съображения. Марчинков и другите като него имаха известни шансове да действуват, както намерят за добре.