Хайка за вълци

Едва когато правителството на Багрянов подаде оставка и авангардните части на Трети украински фронт достигнаха нашата граница при Силистра, аз си спомних за опасността, която заплашва Нушиния баща. Бях чел художествена и политическа литература за революцията в Русия и знаех какво означава да бъде човек уличен в предателство на революцията. В разгара на стихията първите дни са беззаконни, няма следствие и съд за виновните и заподозрените. Не само който е бил, но и който ще бъде враг на революцията, е обречен на смърт. Ако се окажеше, че и братът на Нуша е работил против нас, същата обреченост щеше да тегне и над семейството им.

Първото нещо, което ми хрумна, бе да отида във Варна, където се бе водил процесът срещу дванайсетте младежи ремсисти, и да се запозная с делото. Не исках да хвърлям в тревога Нуша и семейството й, но все пак успях от разговорите си с нея да науча, че баща й дори не е призован на делото като ищец, не знаел кой е откраднал брезента на вършачката му, никъде никому не е съобщил за това, нито пък знаел, че брезентът е попаднал в партизаните. Най-вероятно е, казвал, Лекси да е наредил да го „откраднат“, но по̀ за вярване е, че някой му е взел парите. Като стана дума за пари, попитах Нуша колко пари струва пребиваването на Лекси в Швейцария и тя отговори, че баща й не му изпраща пари, защото не знае адреса му, и че пребиваването му в чужбина е мъчителна загадка за семейството им, макар да са уверени, че Лекси е изпратен там от партията. Тези и някои други факти ми даваха основание да вярвам, че Лекси се е „скрил“ в чужбина и работи за нас в разузнаването, а баща му не е и не може да бъде предател, дори да не споделя убежденията на сина си. Най-безспорният факт за невинността на Петър Пашов бе, че дъщеря му имаше интимни връзки с мен, които можеха да й струват живота или поне едно заболяване от туберкулоза. Според хората от селото нашата връзка се дължеше на моето отчаяние и на нейното безумие, а как си я обясняваха и допускаха тази връзка нейните родители, Нуша за това никога не говореше.

Потеглих за Варна да прегледам делото на дванайсетте младежи, за да се уверя напълно, че Нушиният баща е оклеветен или е жертва на някакво недоразумение. Единственият човек, който можеше да ми помогне да се добера до съдебните архиви, бе моят състудент и приятел Методи Савов, с когото преди година бяхме завършили юридическия факултет. Бащата на Метко, Георги Савов, бе един от най-известните адвокати в нашия край и имаше голяма клиентела. От Метко знаех, че е социалдемократ, и доколкото си спомням, по-късно мина в Комунистическата партия. Георги Савов бе защищавал почти всички подсъдими, подведени под Закона за защита на държавата, но в процеса на дванайсетте не бе участвувал по понятни причини. Оказа се, че Петър Пашов е негов дългогодишен клиент. Познаваше и Лекси, който идвал в кантората му да предава някакви поръчения на баща си. Когато му разказах накратко историята с откраднатия брезент, адвокатът остана учуден, че Пашов не е призован в съда като ищец или свидетел, след като е видял и познал крадеца и, което е още по-необяснимо, след като е съобщил на следствените органи името на крадеца.