Хайка за вълци

Трябваше да преодолея погнусата си на всяка цена, иначе щях да направя живота му още по-тежък. Започнах да се крия в предния ъгъл до прозореца, за да го гледам само от един метър разстояние, когато слиза или се качва по стълбите. Усилието ми да се приближа към него се превърна в увлечение. Ослушвах се непрекъснато да чуя стъпките му и бързах да застана в ъгъла до прозореца и нарочно го очаквах да се появи. Любопитно ми бе да надникна в стаята му, ала на вратата неизменно висеше огромен кофар. Само веднъж бе забравил да заключи и аз се вмъкнах в стаята му. Ако се съдеше по подредбата на двора и външността на къщата, не биваше да очаквам, че ще видя някаква смрадлива бърлога на самотник, и все пак бях изненадан от чистотата и уюта. Стените синкавобели, подът замазан с червена пръст и застлан с черги от разноцветни парцали, дървен креват с изрязани фигурки и цветя на двата плота, в ъгъла ракла от чам, над раклата полици със съдини, с една дума — картинка от детско списание, в което е изобразен интериор на типичен селски дом. (Тогава все още не знаех, че през свободното си време Анани се занимава и с дърводелство.) На стената бяха окачени три снимки в дървени рамки и стъкло — три портрета на Анани във войнишка униформа. На двете снимки бе с приятели, на едната — сам в едър план до кръста. Познах го по челото и очите, каквито се бяха запазили и досега, челото широко и квадратно, очите тъмни, леко присвити и косо разположени към носа. Тези очи, които се бяха превърнали в две светилища на отшелническа самота, през ония години са гледали с дързостта на надеждата. На мястото на гнусливото нищо, което кърпата прикриваше сега, тогава е имало прав римски нос, източено скулесто лице, тънки мустачки, плътно стисната кипра уста и леко раздвоена брадичка. Забелязах още нещо, което всъщност ме порази най-силно. Между печката и задната стена имаше кръгла софра, покрита със синя покривка на бели ивици, а върху покривката пет паници, пет дървени лъжици и пет вилици от посивял никел. Съответно на петте прибора около софрата имаше ниски четирикраки столчета. По единия прибор и по едното столче имаше следи от дългогодишна употреба. Означаваше ли това, че през годините на самотата си Анани бе живял с едно въображаемо семейство от жена и три деца и всеки ден бе обядвал и вечерял с тях? Не правеха ли същото и други хора от селото, като слагаха на софрата си паници с ядене за невръстно погиналите си деца, не слагаше ли и майка ни паница на софрата след смъртта на баща ни? Анани бе заживял в една измислена действителност, не живеех ли и аз с илюзията, че съм здрав, че Нуша ме обича, че ще се оженим скоро и ще имам семейство и деца?