Без теб

Mонтегю го настани в подземието – обширно помещение, където бе архивът на вестника. Стените не бяха боядисани и нямаше прозорци. Залата се осветяваше само от дълги неонови лампи. Вестниците бяха подредени елементарно. Бяха поставени легнали в големи дървени шкафове и бяха класирани най-напред по години, а после – по тримесечия. Марк отвори чекмеджето с надпис „1980 година“ – септември–декември. Потърси веднага в горната част наредените един върху друг вестници и лесно намери броя от 23 декември. Постави го върху работната маса.

Огромна цветна снимка заемаше почти цялата първа страница: смачкан скелет на самолет сред дървета в пламъци. Страшно видение. Снегът, огънят и желязото сякаш се бяха обединили, за да унищожат толкова човешки животи... Присъстваше и надеждата и тя бе обозначена с друга, по-малка снимка – на кърмаче в ръцете на един пожарникар пред болницата на Белфор-Монбелиар. А отдолу имаше няколко реда коментар към снимката: „Драматична катастрофа на Еърбъс 5403 Истанбул–Париж върху склоновете на Мон Терибъл на френско-швейцарската граница през нощта на 22 срещу 23 декември 1980 година. Сто шестдесет и осем души от сто шестдесет и деветте души на борда – пътници и екипаж – са загинали в пламъците. По чудо е спасено само едно тримесечно бебе, изхвърлено по време на удара, преди самолетът да се запали“.

Това бе всичко.

Марк дълго гледа напечатания текст, лицата на втори план, корпуса на самолета, пламъците, дърветата, черните следи в снега. Четеше и препрочиташе тези няколко реда. Нищо.

Нищо ново. Фалшива следа. Задънена улица.

Още веднъж.

Този път – окончателно.

Марк обхвана главата си с ръце, после вдигна очи и се изправи. Разгледа стените на помещението. И тогава, едва тогава, погледът му се върна върху вестника и се спря на другите материали на първа страница. Почти нищо. Победа с 3:1 на „Сошо“101 срещу „Анже“, демонстрация на работници от оптическия бранш близо до Морез в Горна Юра, някаква подробност от обиколката на Дядо Коледа в общините на региона...

Най-долу на страницата имаше кратко съобщение. Само девет думи. Издирване на Мелани Белвоар. Изчезнала от три седмици. До съобщението имаше и цветна снимка. Три на два сантиметра. Марк без малко не припадна. Това не бе възможно! Сигурно бе фалшификат. Лицето на тази осемнадесетгодишна девойка Мелани бе лицето на... Лили. Не снимка на момиче, което прилича на нея, не. Беше самата тя. Същият син лазур на очите, същите скули, същата усмивка, същата трапчинка в средата на брадичката. Имаше разлика само в прическата. Косите на Лили бяха малко по-къси.

Снимката, публикувана в този стар вестник, бе точно копие на сегашната снимка на Лили. На онази, която бе прикрепена към студентската ѝ книжка и на картата ѝ за пътуване. На снимката, която Марк винаги носеше в портфейла си.

Това нямаше никакъв смисъл! Беше безумно!

На една и съща страница в този изпълнен с драми вестник от 23 декември 1980 година имаше снимка на Лили, на три месеца, носена на ръце от един пожарникар пред болничния център, и снимка на Лили на осемнадесет години – красива, усмихната, такава, каквато я бе видял, преди да си тръгне от бистрото на Мариам преди два дни, на 2 октомври 1998 година.