Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Но след малко…
Вижда го съвсем смътно: очертанията на прозореца през ръката на Тинадеши, като че ли плътта е започнала леко да прозира.
— Какво, в името на всички адове…
— Значи си видяла — навъсено отбелязва Тинадеши. — Моето… Знам ли, моето телесно същество чезне. Не би трябвало да съм тук и това място неотклонно прави всичко, за да не бъда тук. На никой смъртен не се е полагало никога да се нагърби с бремето на едно Божество. — Тя си слага ръкавицата. — Отхвърля ме бавно, но неспирно. От известно време знам, че губя тази битка.
Малагеш притиска марлята към рамото ѝ, от което още се процежда кръв.
— Позволявате ли да попитам как дойдохте тук? Или всъщност… какво става?
— Очаквам в нормалния свят всички да си мислят, че просто съм изчезнала.
— Общо взето сте права.
— Но аз не изчезнах, както вече е очевидно за тебе. Избрах да остана тук, на това място, откакто напуснах познатия ми свят.
— Избрали сте да дойдете тук?
— О, не да дойда. Но избрах да остана, щом разбрах какви ще са последствията, ако си тръгна. — Тинадеши си търка очите. — Какво знаеш за последните ми дни?
— Знам, че сте изчезнали във Воортяштан. Всички знаят само това.
— Да… Тръгнах да проучвам терена за железопътна линия към пущинака, покрай Солда чак до брега, за да се опитаме да овладеем положението там. Имаше бандити, върлуващи зарази, сражения и масови изнасилвания. Нямаше водачи, нямаше контрол след Примигването. А тази област беше поразена жестоко от Примигването. Помня как дойдох, как се сблъсках с мизерията и вандалите, как отбивахме нападения почти денонощно. Аз бях претръпнала, ако ме разбираш. И… безразсъдна. Току-що бях загубила Шомал.
Малагеш помни това от историческите книги: четиригодишният син на Тинадеши умрял при епидемия по време на пътуванията ѝ из Континента.
— Разбирам.
— След като се случи това, бях готова да се боря срещу всички и всичко — тихо продължава Тинадеши. — Наумих си да победя или да умра в битката и… откровено казано, нямах предпочитания към едното или другото. Но един ден стигнахме до целта. Минахме между планинските хребети и се добрахме до океана. Само че оставаше въпросът кой е най-лесният маршрут? Кой беше най-добрият път да свържем Северните морета със Сейпур? Трябваше да проучим областта. Една сутрин, докато вървях по брега и правех измервания за възможните линии обратно към планините… се натъкнах на онова нещо.
Тинадеши говори още по-завалено, упойката сигурно се е разнесла в цялото ѝ тяло.
— Примигването беше съсипало брега на Воортяштан. Толкова много градежи в морето, толкова много чудеса по канарите и брега, а и тогава не бе минало много време от Примигването. Просто хаос, невъобразима разруха. Домове, мостове и отломки, струпани в подножието на канарите. А някои скали се бяха сцепили като яйчени черупки. Отидох при една от тези пукнатини, надникнах… — лицето ѝ се сковава от непоносим ужас, — а те ме видяха и ме повикаха.
Малагеш изтръпва.
— Кои? Кой ви повика?
— Войниците — почти шепне Тинадеши. — Всички воортяштански войници. От всички епохи. Чакаха ме в онази канара. Там имаше гробница, разбираш ли? Огромна, по-голяма от всичко, което бях виждала. Но воортяштаните почитаха паметта на своите мъртви по твърде странен начин. — Взира се в Малагеш, но като че ли не я вижда. — Знаеш за техните мечове, нали? Свързват се с войниците, всеки става носител на другия, тялото носи меча, а мечът носи душата?
— Да, знам — казва Малагеш.
— Та това имаше там — продължава Тинадеши. Пак се е ококорила от потрес. — Мечове. Хиляди. Милиони. И във всички души — нечие „аз“, спомени за живот и невъобразими кланета. И всички ме зовяха.
Малагеш си спомня как Чоудри търсела из хълмовете някаква митична гробница… но досега дори не си е представяла, че гробницата може да е такава.
— Значи там беше пълно не с човешки останки, а с мечове?
— Да. За воортяштаните не е имало разлика между тях. Пазителите превръщали самия си живот в оръжие, телата и умовете си — в инструменти за война, а мечовете им може да са били сърцевината на това, в което са се преобразявали. В края на краищата затова са нарекли отвъдното си Град на остриетата. И когато ги намерих, те бяха толкова много под открито небе, изсипващи се в морето, всички до един крещящи някой да ги открие, да им помогне.
— Но как е било възможно още да са живи? Как са съществували? Нали и те са принадлежали към Божественото? Как още ги е имало без Воортя?