Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Защото Воортя се обвързала чрез обет с тях — въздиша Тинадеши. — Такъв е бил техният договор: те се превръщат в оръжия и воюват за нея, а тя им дава вечен живот. И този договор е толкова обвързващ, че изпълнението му е неминуемо — дори когато Воортя я няма! Нейната смърт не е прекратила изпълнението на договора, както се изразяват правистите. Мъртвите все още трябва да получат своя задгробен живот. И един ден все още трябва да се върнат при мечовете си в света на смъртните, за да започнат последната война, която ще погълне цялото Сътворение. Така им е било обещано и, казано накратко, мъртвите имат намерение да наложат спазването на договора. Ако тези души бяха една-две, силата им щеше да е нищожна… но при мен в Града на остриетата те са милиони. С тази събрана мощ те са способни да принудят реалността да спази своята част от поетите задължения. Настояват да бъдат помнени и заставят всичко Божествено, създадено да увековечава паметта, да продължи съществуването си. — Тинадеши вече изглежда смазана от умора. — Но те се нуждаеха от самата Воортя, за да бъде изпълнена уговорката помежду им. Някаква част от нея трябваше да обитава заедно с тях Града на остриетата. Или някоя твърде подобна на Воортя.
Малагеш бавно проумява какво всъщност ѝ казва Тинадеши.
— Вие?! — пита втрещена. — Поискаха вие да заместите Воортя?
Тинадеши се усмихва отпаднало.
— Те искаха Стоманената дева, Кралицата на мъката, Императрицата на гробовете, Онази, що сцепи земята на две, Онази, що яде деца. А не съм ли и аз всичко това в някаква степен? Посветих живота си на железопътните линии, на изграждането на нов свят, значи съм Стоманената дева. Събарях планини, за да строя, значи съм Онази, що сцепи земята на две. Стотици работници умряха, за да се сбъднат моите мечти, значи съм Императрицата на гробовете. И… мои деца загубиха живота си, докато се трудех. Моето семейство плати с неописуеми страдания всяко мое постижение. Значи съм и Кралицата на мъката, и Онази, що яде деца. Може би това е моето наказание — да се превърна в такава твар. Може би си го заслужавам. Каквато и да е истината, те се нуждаеха от някоя, която съответства на тяхната представа за Воортя… и аз се вписвах достатъчно в нея. Имаше пустота, която аз просто запълних.
— Но защо се съгласихте?
— Защото когато ми заговориха, когато ме призоваха и се примолиха да сложа на раменете си мантията на тяхната майка, аз разбрах каква е съкровената им надежда — да им позволя тяхната последна война. Тяхната последна велика битка, обещавана им от векове. Но аз не можех да позволя това. Не можех да допусна да воюват срещу моята страна, и то толкова скоро след като тя се освободи.
Помълча, после продължи:
— Затова слязох при тях. Светът се… промени. Небето потъмня. И звездите се промениха — остаряха, станаха много странни. Колкото по-надолу се спусках към тях в сцепената канара, толкова по-силно се изместваше и разкривяваше светът, накрая вече вървях по бяла стълба и стъпих във величествен бял двор с много коридори и издигащи се стълби… а гласовете ме молеха да се кача и аз ги послушах. Покатерих се чак до върха на кулата, имаше огромен и страшен червен трон и до него… До него беше това.
Тинадеши затваря очи и се съсредоточава. Протяга дясната си ръка и наглед опипва във въздуха. После пръстите ѝ хващат нещо и тя издърпва…
Меч. Или по-скоро дръжка на меч, защото острието не е нищо повече от блед златист проблясък. Малагеш не успява да проследи откъде се е появил мечът: изглежда, че винаги е бил в ръката на Тинадеши, която просто е решила да го направи видим.
Дръжката и предпазителят са чудати: отначало на Малагеш ѝ се струва, че са от тъмно гъсто вещество като вулканично стъкло. С недоловима промяна дръжката вече не прилича на тъмен камък, а на отрязана китка. Почернелите пръсти са се вкопчили в основата на безплътното острие, палецът и показалецът са свити така, че Малагеш познава веднага — не са направени, истински са.
И с взирането в меча в нея се трупат впечатления, дори усещания: удари на стомана в стомана, далечни пламъци, тропот на конски копита. Мечът примигва, ту е от камък, ту е от огън, ту е от стомана или мълния, за да стане отново човешка ръка. Тя знае, че китката е истинска, жертвоприношение в прастари времена от мъж в чест на неговото Божество, и чрез своя пожертван син този мъж се е сдобил с изключително могъщество, а жертвоприношението е било увековечено в камък, в книги, в броня: ръката — стиснала острието, саможертвата — слята с насилието.