Убийството на султана

Кабинетът се намираше в дъното на коридора. Нюзхет беше избрала най-светлата стая в апартамента. Голяма, с изглед към котешката градина. Да, Нюзхет наричаше малкото залесено пространство отзад котешка градина. Обитателите на квартала бяха превърнали мястото между срещуположните блокове в животинско свърталище. Дали все още беше такова?

Като влязох в стаята и градината, и котките се изпариха от ума ми. За момент се почувствах изправен пред султан Мехмед Завоевателя. Както каза и Сезгин, Нюзхет беше превърнала стаята в нещо като храм. Вниманието ми първо привлякоха чертежи върху сламеножълта хартия, залепена на прозореца. Нахлуващата отвън дневна светлина им придаваше вид на сцена от Хадживат и Карагьоз85. Приближих се. Наивни рисунки, очевидно направени от детска ръка: конска глава, кукумявка, нещо подобно на коза или дявол, полумесец, опити за изписване на тугра, арабски, гръцки и латински букви…

– Скици по време на лекция, упражнения по език – промърморих. Али се ококори и попита заинтересовано:

– Скици на султан Мехмед Завоевателя ли?

Сякаш внезапно тежката атмосфера на разпит се беше разпръснала и разговаряхме за мило роднинско дете, та и четиримата придобихме умилително изражение.

– Така се предполага. Трудно е да се твърди със сигурност, тъй като такива документи не са изследвани надлежно… Но е много вероятно рисунките да принадлежат на Мехмед II.

– Знаел ли е наистина седем езика? Английски, френски, руски…

Истинското дете всъщност беше стараещият се да изглежда строг комисар. С Невзат се разсмяхме едновременно.

– Английски ли? – попита главният комисар. – За Бога, Али, че тогава имало ли е нужда от английски? Британия тогава не е била важна държава… Дори Америка още не била открита. Османският е бил далеч по-разпространен, нали, професоре?

– Прав е господин Невзат, през първата половина на XV век британците се мъчели да прекратят Стогодишната война. Английският не е бил световен език като днес. Но се смята, че Завоевателя освен турски е знаел арабски, персийски, гръцки и славянски.

Обръщайки глава, погледът ми попадна върху репродукцията на известния портрет на стената, в който преобладаваха червени, черни и жълти цветове – на Завоевателя, нарисуван от известния венециански художник Джентиле Белини. Великолепният портрет, нарисуван 27 години след превземането на Константинопол, бил изнесен от двореца от наследилия Мехмед II на трона негов фанатично религиозен син Баязид, купен от венециански търговец и пренесен в Италия. Недооценената от нашите учени рисунка преминавала от ръка на ръка и накрая стигнала до лондонски музей.

– Говорят, че след превземането на Истанбул Завоевателя наредил тридневно плячкосване – отново се интересуваше Али. Погледът му като моя беше впит в портрета на великия владетел. – Вярно ли е, професоре?

Загърбих портрета и погледнах младия комисар.

– Според исляма плячката е изконно право на победителя, господин Али. А и за повечето войници тя е била своего рода мотив в тази смъртоносна битка. Трябва да си припомним, че Завоевателя на два пъти е пратил вест да се предадат, но император Константин е отказал. И когато градът паднал, Завоевателя разрешил на войниците да плячкосват, сдържайки обещанието си. Те нямали милост към населението, отнели богатствата му и поробили близо петдесет хиляди. Говори се, че още толкова са били убити. Когато на втория ден Завоевателя влязъл в града, прекратил това насилие. Щом забелязал ширналата се в града диващина, съжалил за разрешението за плячкосване.