Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

И самият Хейхолт ли? Целият свят ли се разпадаше? Какво се случваше?

Насили се да събере смелост, за да продължи огледа си.

Макар огромният дворец да изглеждаше запустял, скоро Саймън откри, че това е само привидно. Вътрешният двор беше мрачен и стихнал, но по коридорите и зад притворените врати шепнеха гласове, а зад много от по-високите прозорци блещукаха светлинки. Дочуваше и музика, странни мелодии и още по-странни гласове, които го караха да се изгърби като котка и да изсъска. Застанал сред дълбоките потайни сенки на Оградената градина, той изпита усещането, че Хейхолт се е разплул като отдавна забравен плод, омекнал и прогнил отвътре под привидно здравата си кора. Не можеше да прецени какво точно не е наред, но цялото пространство на Вътрешния двор, детската вселена на Саймън, сякаш тънеше в разложение.

Прокрадна се предпазливо към кухнята, килерчето за провизии, параклиса, а в един миг на върховна смелост и до преддверието на тронната зала, което излизаше към градините. Всички външни врати бяха залостени и не можеше да влезе отникъде. Саймън не си спомняше изобщо някога да е било така. Да не би кралят да се страхуваше от шпиони или обсада? Или пък мерките не бяха, за да предпазват от натрапници, а за да попречат на намиращите се вътре да се измъкнат? Успокои дишането си и се замисли. Знаеше, че има прозорци, които не се затварят, както и други тайни пътеки, но дали му се искаше да рискува през такива трудни входове? Може би нощем се срещаха по-малко хора, но ако се съдеше по залостените врати, тези, които бяха будни, особено ако бяха стража, щяха да са още по-нащрек за неочаквани шумове.

Върна се до кухнята, изкатери се на една безплодна ябълка, а оттам се прехвърли върху корниза на високия прозорец. Дебелото стъкло беше строшено, но отворът беше плътно запушен с камъни. Нямаше никаква възможност да ги махне, без да вдигне ужасна тупурдия. Изруга наум и се спусна обратно.

Всичко го болеше и изпитваше страхотен глад въпреки вкусната почти цяла глава лук. Разбра, че си е загубил времето да обикаля залостените врати във Вътрешния двор. Може би Средният двор оттатък рова беше по-слабо защитен.

Имаше няколко обезпокоително оголени пространства между двата двора. Въпреки че досега не беше зърнал нито един страж, всъщност нито жива душа въобще, Саймън положи максимални усилия, за да прекоси тези открити места, и всеки път се втурваше към безопасните сенки, щом застанеше на открито. Мостът над рова беше най-опасният преход. На два пъти тръгваше и на два пъти се отказваше. Беше дълъг трийсетина лакътя и ако изникнеше някой, когато се намираше по средата му, щеше да е беззащитен като кацнала върху бяла стена муха.