![Завръщането на Пурпурната гвардия [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/8/zavrshchaneto-na-purpurnata-gvardiya-bg-download.jpg)
Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-88-3
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]». Краткое содержание книги:
— Чували сме за вас, Обетниците — каза той. — Защо не се представи по-рано?
Лоста сви рамене.
— Не видях причина.
Сегюле явно разбра довода.
— Не познаваш нашите обичаи, затова ще бъда ясен. Предизвиквам те.
— Не приемай! — изстреля Джемейн.
Лоста леко докосна влажната превръзка на врата си, обърса уста с ръка и остави черта засъхваща кръв от раната на лицето. Болката от пронизания крак бучеше в ушите му. Кракът трепереше и едва ли можеше да го издържи.
— Аз, хм, почтително отклонявам — промърмори той с гъргорещ глас.
Събеседникът му леко наклони маската си.
— Тогава друг път.
Той погледна хората си и те като един се преместиха на едната страна на кораба.
— Тръгваме си.
Лоста отново зяпна. Богове, що за хора. Все го сварваха неподготвен.
— Чакайте. Къде отивате? Какво правите в морето? Обръщането на Близнаците, човече. Защо въобще говориш с мен сега?
Докато останалите носеха мъртвия към борда, водачът им — така се стори на Лоста — отново се обърна към него.
— Вече имаш положение. Наричам се Ору. Сега съм твой, как беше… йовенаи…
— Наставник или началник — и нещо като учител — намеси се Джемейн.
Ору не оспори превода му.
Пръстите посочи мъртвия.
— А той как се казва?
— Леал. Тя се наричаше Леал.
— Тя? Тя!
— Да.
Богове в преизподнята. Нямаше представа. Но щеше да запомни името й — рядко се беше оказвал толкова близо до това да бъде победен. Ору бе скочил чевръсто на галерата. Лоста се надвеси през борда. Стисна врата си и изкряка:
— Какво правите тука? Защо се носите така?
— Ти си един от Агатиите. Вие имате своята мисия. Ние имаме нашата. Ние търсим нещо… което много отдавна ни е било откраднато.
— Добре… нека боговете ви съпровождат.
— Не — решително отвърна Ору.
Екипажът оттласна кораба с пръти. Докато приготвяха греблата, Лоста ги изброи набързо и стигна до петнадесет. В името на милостта на Бърн, петнадесет такива. После мъглата погълна кораба и остави само ударите на дърво в дърво и плискането на водата.
Лоста се извърна от борда и забеляза как Джемейн продължава да го наблюдава.
— Какво?
— Никога нямаше да го повярвам.
— Аха. Е, Господарката бе благосклонна към мен.
— Сегюле не вярват в късмета.
— Да. Хайде да се хващаме за греблата. Ти издавай заповедите, първи помощнико. Аз едва говоря.
— Слушам, капитане. Капитане…?
— Да?
— Опитах да разгледам добре маската на Ору. Ако съм прав, то той е един от двадесетте най-високопоставени.
На втория ден след измъкването им от падналото гранично укрепление Рилиш се събуди и видя как пет уикски хлапета го зяпат със сополивите носове и прямото неразредено любопитство на деца. Той се опря на лакти и ги погледна. Децата не мигнаха.
— Да? Ще ми помогнете ли да се изправя или не?
Жестоките изпитания на тяхното бягство бяха влошили раната на крака му. Вчера войниците го носеха на смени. Превръзките му смърдяха и бяха на жълто-зелени петна.
— Не — обади се най-голямото, техният водач — момиче, което може би току-що бе навлязло в съзряването.
— Не? — Рилиш се смръщи замислено. — Тогава възнамерявате да ме избавите от страданията ми тъй, както правите с ранените си.
Презрението на момичето бе пълно:
— Лъжа на градски човек. Ние не вършим такива неща.
— Не — повтори Рилиш. Мина му през ума, че го разглежда съветът на спасените от него деца — петимата най-големи.
— Мога ли да попитам как се казваш?
— Грива — отвърна момичето. Дълъг нож, пъхнат в калъф с дръжка от еленов рог, стърчеше високо от сплетена от конски косми връв; тя служеше за колан и придържаше заедно парцалите на детето. Те не бяха нищо повече от нахлузено през главата й оръфано одеяло. Острието щеше да е смешно, ако лицето на момичето не носеше същата закалка. Рилиш се усети, че оръжието му е познато.
— Мога ли да попитам за целта на това заседание на съвета?
— Това не е някое от вашите градски заседания на съвета — подигравателно изрече тя. — Това е заседание по въпросите на командването. Аз ръководя.