Деца от кръв и кости [bg]

Глава шестдесет и осма

Амари

Крепостта се извисява над хоризонта на Гомбе като железен замък, който хвърля сянката си в нощта. Множество стражи охраняват всеки ъгъл и не оставят и метър незащитен за повече от няколко минути. Докато чакаме стражите, които охраняват южната стена, да отминат, сърцето ми бие в гърлото. Ще имаме само тридесет секунди. Моля се на боговете да не са ни нужни повече.

— Можеш ли да го направиш? — прошепвам на Феми, излизайки от храстите кенкилиба, които ни осигуряват прикритие. Откакто докосна слънчевия камък, ръцете му не могат да стоят спокойно и той опипва пръстите си, брадата си, извития си нос.

— Готов съм — кимва той. — Трудно е да обясня, но го усещам.

— Добре. — Отново насочвам вниманието си към стражите. — Следващия път, когато минат, тръгваме.

Щом завиват зад ъгъла, ние с Феми се втурваме по окосената трева. Тзеин, Кеньон и Имани ни следват, придържайки се към сенките, за да не ги видят отгоре. Въпреки че много божници от бара се бяха съгласили да помогнат, само Кеньон и отборът му приеха да докоснат свитъка и да разбудят магията си. Надявах се да са достатъчни, за да превземем крепостта, но стана ясно, че дори и не всичките петима могат да се бият.

Кани се оказа Изцелител, а Ифе разбуди дарбата си на Укротител. Без да притежават магия, която да нанесе бърз удар, за тях не беше безопасно да влизат. За щастие, Кеньон се оказа Огнен маг, Феми — Споител, а Имани — Заразител. Не беше армията от магове, на каквато се бях надявала, но със силата на слънчевия камък може и да са напълно достатъчни.

— Петнадесет секунди — изсъсквам задъхано аз, когато стигаме до южната стена.

Феми слага ръка на студеното желязо, движейки я по вдлъбнатините и плоскостите с изяществото на опитен Споител. Той опипва болезнено бавно за нещо, което аз не виждам, а времето ни изтича.