Без светлина [bg]

Тя погледна чашата му и се усмихна. Той протегна ръка към плика и му се стори, че тя като че ли го позадържа, когато той го вземаше.

— Какво пиеш? — попита тя.

— О, ъ, уиски. Шотландско.

Тя кимна, все още усмихната, сякаш го бе хванала да върши нещо неприлично.

— Ами — той махна с ръка неуверено, — искаш ли… — махна още по-неопределено, може би към нея с чашата — нещо?

Тя повдигна вежди.

— Да пия… с тебе ли?

И точно в тоя момент Панос Калатис изчезна завинаги от съзнанието на Гилбърт. Сладостта на настоящия миг беше непреодолима. Той протегна ръка към вратата, осъзнавайки, че тя я задържаше отворена с помощта на бедрото си.

— Не се налага да се връщам бързо — каза тя, минавайки леко край него. — Всички са толкова заети там и във всеки случай всички ще са излезли, когато се прибера.

— Сама ли дойде? — рече той с необходимата загриженост в гласа си, докато вървяха през кабинета към апартамента.

— О, да — каза тя и се огледа наоколо, обхващайки изгледа към града от прозореца на дневната.

— Какво искаш да пиеш? — попита той, метна плика върху един стол и отиде до бара.

— „Куба Либре“ — отвърна тя, спряла се до прозорците.

„Куба Либре“. Та тя дяволски приличаше на „Куба Либре“. Той успя да й сипе, както и още едно уиски за себе си, макар че беше в нещо като мъгла и не беше сигурен дали се справи достатъчно добре. Разля малко и от двете напитки по ръцете си, докато вървеше към нея. После за миг се обърка, когато я намери седнала скромно на дивана пред телевизора, с изправен гръб и прибрани в скута ръце, а от гърдите й се лееше виненото червено на роклята, докато гледаше как мъж и жена се чукаха върху мотоциклет в някаква дъждовна буря.

— Какво е това? — глупаво попита той, застанал непохватно с мокрите чаши в ръце.

— Правят малко любов — отвърна тя невъзмутимо. Произнесе го като „лубов“.

Със същата интонация можеше да каже, че времето ще бъде ясно, с временни заоблачавания, но в следващия миг му се усмихна по такъв начин, че напълно отстрани тази друга възможност.

През следващия половин час Гилбърт Хорман не попита повече нищо. Нито нея. Нито себе си. Нито Съдбата или Добрата Фортуна. Нито Бог. Изобщо не се запита защо се оказа гол върху дивана заедно с тази несравнима хетера, Джейл. Не попита защо гърдата й се намира в устата му и защо има тия усещания между краката й. Изобщо не се зачуди откъде дойде този чудесен, невероятен късмет да бъде във ваната с нея, да се налива с уиски и да се хлъзга навсякъде по нея, докато светлините на града се завъртяха в необятната, черна небесна твърд. Той не зададе изобщо никакви въпроси до момента. В който осъзна, че е отворил устата си, защото тя го беше помолила да направи това, и поглеждайки покрай блесналите й гърди над себе си, видя как тя държи капкомер… капкомер… над отворената му уста.