Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
Това едва ли имаше значение сред гъстата пяна, ала той изпита неприятното усещане, че Миртъл го е шпионирала от някой кран откакто бе дошъл.
— Зажумях, като влизаше в басейна — каза тя и примигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Не си идвал да ме видиш много отдавна.
— Аз… ами… — запъна се Хари и леко приклекна, за да е сигурен, че Миртъл не вижда нищо друго, освен главата му. — Не бива да влизам в твоята тоалетна. Тя е само за момичета.
— По едно време това нямаше значение за теб — жаловито рече Миртъл. — Прекарваше там часове.
Това беше вярно, но само защото Хари, Рон и Хърмаяни бяха установили, че повредената тоалетна на Миртъл е достатъчно скришно място да приготвят многоликовата отвара, която бе забранена. С помощта на тази отвара Хари и Рон успяха за един час да приемат образите на Краб и Гойл, за да се вмъкнат в общата стая на „Слидерин“.
— Нали си изпатих тогава, че влизам там — каза Хари за свое оправдание, което не беше лъжа, защото Пърси го бе заварил веднъж точно като излизаше от онази тоалетна. — И после вече не смеех.
— Аха… разбирам… — рече Миртъл, чоплейки с доста мрачен вид една пъпка на брадичката си. — Добре де, няма значение… Защо не пуснеш яйцето във водата? Така направи Седрик Дигъри.
— И него ли си шпионирала? — възмути се Хари. — Да не би да се промъкваш тук вечер да гледаш как се къпят префектите?
— От време на време — призна си Миртъл, — ама никога не излизам да разговарям с тях.
— Поласкан съм от вниманието ти — отвърна с ирония Хари. — Затвори си очите!
Той се увери, че Миртъл е закрила плътно очилата си с ръце, излезе от водата, зави се плътно с хавлията и отиде да вземе яйцето.
Щом Хари влезе отново в басейна, Миртъл надникна между пръстите си и го подкани:
— Хайде, отвори го сега под водата!
Той потопи яйцето под пяната и го отвори… и този път наистина нямаше стенания. Отвътре се чуваше някаква песен със силно гъргорене, но той не можеше да различи думите през водата.
— Трябва да си потопиш и главата — продължаваше да го наставлява Миртъл, явно много доволна. — Хайде, давай!
Хари си пое дълбоко въздух и се скри във водата… Чак тогава, седнал на мраморното дъно на изпълнения с мехурчета басейн, той чу песен на тайнствен хор откъм отвореното яйце:
Хари изплува през пяната и отметна мокрите кичури коса от очите си.
— Сега чу ли? — попита го Миртъл.
— Да… _„Когато песента ни под водата чуеш ти“_… и трябва да ги намеря… Я чакай, искам пак да го чуя… — И той отново се потопи.
Наложи се да изслуша още три пъти песента на яйцето под водата, докато я запомни. После се задържа известно време с глава над повърхността, мислейки трескаво, а Миртъл седеше и го гледаше.
— Значи трябва да тръгна да търся някои, чиито гласове се чуват само под водата… — бавно говореше той. — Ъъъ… кой може да бъде това?
— Ама че бавно мислиш!
Стенещата Миртъл се бе развеселила както в деня, когато от многоликовата отвара Хърмаяни се сдоби с козина по лицето и котешка опашка.
Хари се оглеждаше втренчено и мислеше… Щом гласовете се чуваха само под вода, значи принадлежаха на същества, които живеят там. Той спомена това предположение на Миртъл, която му се подсмихна заговорнически.
— Ами… същото мислеше и Дигъри, докато лежа там с часове и си приказваше сам — рече Миртъл. — Толкова време прекара така — почти всички мехурчета се пукнаха…
— Под водата… — бавно повтори Хари. — Миртъл… кой живее в езерото, освен гигантската сепия?
— О, кой ли не! — отвърна тя. — Понякога и аз попадам там… не по свое желание — ако някой пусне водата в тоалетната, преди да се усетя…
Като се стараеше да не мисли как Миртъл се носи през тръбата към езерото заедно със съдържанието на тоалетната, Хари попита:
— А има ли там същества с човешки гласове? Я чакай… — Погледът му падна върху спящата русалка на стената. — Миртъл, там да не би да има езер… езеряни, а?
— Оооо, браво! — похвали го тя и дебелите стъкла на очилата й присветнаха. — На Дигъри му трябваше много повече време! При това и тя беше будна тогава… — Миртъл тръсна глава към русалката с дълбоко пренебрежение върху мрачното си лице — …и се кикотеше, перчеше, мяташе лъскавата си опашка.