Хари Потър и огненият бокал

Във въздуха се завъртя табла със сервиз за чай и чиния със сладкиши. Дъмбълдор спусна с магия таблата върху масата и всички се наредиха около нея. След кратко мълчание професорът се обърна към Хагрид:

— Случайно да си чул, че госпожица Грейнджър остана без глас от викане, Хагрид? — Хърмаяни леко се изчерви, но Дъмбълдор й се усмихна и продължи: — Май Хърмаяни, Хари и Рон все още не са се отрекли от теб, ако се съди по това, как се опитваха да разбият вратата.

— Разбира се, че не сме се отрекли от теб! — потвърди Хари, взирайки се в Хагрид. — Да не мислиш, че оная крава Скрита… Извинете, професоре! — стресна се той.

— Аз оглушах за малко и не зная какво си казал, Хари — успокои го Дъмбълдор, като въртеше палците си и гледаше в тавана.

— Е… добре — смути се Хари, — исках да кажа… Хагрид… как можа да си помислиш, че ни интересува какво пише оная… жена… за теб?

Две едри сълзи капнаха от черните като бръмбари очи на Хагрид и бавно попиха в сплъстената му брада.

— Ето ти живо доказателство за това, което ти казах, Хагрид — заговори Дъмбълдор, все още тактично загледан в тавана. — Нали ти показах писмата от толкова много родители, които те помнят от своите години в това училище и съвсем недвусмислено ме предупредиха, че ако те уволня, няма да стоят със скръстени ръце.

— Не са ’сички — дрезгаво се обади Хагрид. — Не ’сичките искат да остана.

— Слушай, Хагрид, ако търсиш всемирна слава, боя се, че ще си стоиш затворен в тази къща още дълго — каза Дъмбълдор и го изгледа строго над очилата си с форма на полумесеци. — Като станах директор на това училище, не минаваше и седмица да не получа поне една сова с оплакване за начина, по който го ръководя. И какво според теб трябваше да направя? Да се барикадирам в кабинета си и да отказвам да разговарям с когото и да било ли?

— Да… ама вие не сте полувеликан! — хрипкаво възрази Хагрид.

— Хагрид, я виж какви са моите роднини! — разгорещи се Хари. — Помисли си за ония Дърсли.

— Отлично сравнение! — подкрепи го професор Дъмбълдор. — А моят собствен брат Абърфорт беше обвинен, че практикувал неподходящи магии върху коза. Гръмнаха всички вестници, но скри ли се той? Не, ни май-малко! Ходеше с високо изправена глава и си гледаше работата. Е, не съм сигурен, че умееше да чете, така че това може и да не е било непременно смелост от негова страна…

— Върни се да ни преподаваш, Хагрид — кротко каза Хърмаяни. — Моля те, върни се, защото ни липсваш.

Хагрид преглътна, по бузите му се затъркаляха още сълзи, които изчезваха в гъстата брада. Дъмбълдор се изправи.

— Отказвам да приема оставката ти, Хагрид, и очаквам да се явиш на работа още в понеделник — каза той. — Ще се видим на закуска в осем и половина в Голямата зала. Не приемам никакви извинения. Приятен следобед на всички!

Дъмбълдор напусна къщата, като спря само за миг да почеше Фанг по ушите. Когато вратата се затвори след него, Хагрид се разрида в шепите си, големи колкото капаци на кофи за боклук. Хърмаяни го галеше по ръката. Най-сетне той вдигна очи, още по-зачервени отпреди, и каза: