Хари Потър и огненият бокал

— Велик човек е тоя Дъмбълдор… велик човек…

— Да, наистина — потвърди Рон. — Може ли да си взема един сладкиш, Хагрид?

— А, ’земи си — рече Хагрид и обърса очи с длани. — Е, прав е, разбира се… и вие сте прави… аз бях толкова глупав… моето старче щеше да се срамува от мен, ако гледаше отнякъде к’во става… — Нови сълзи рукнаха от очите му, но той ги изтри още по-яростно и рече: — Аз май не съм ви показвал снимка на моя старец, а? Сега…

И той стана, отиде до скрина, отвори едно от чекмеджетата и извади оттам снимка на дребничък магьосник със същите черни очи, обградени с бръчици, като на Хагрид, сияещ от радост върху раменете на своя син. Самият Хагрид изглеждаше поне два метра и половина висок, ако се съдеше по ябълковото дърво, до което стоеше, а лицето му бе голобрадо, младежко, закръглено и гладко — едва ли беше на повече от единайсет години на снимката.

— Тук съм тъкмо кат’ ме приеха в „Хогуортс“ — задавено рече Хагрид. — Тате едва не превъртя от страх, щото мислеше, че може да не съм магьосник, че… нали разбирате, мама… е, ’се едно. Никога не съм бил сръчен в магиите, ама поне не доживя да види как ме изгониха. Почина, като бях втори курс… Само Дъмбълдор се застъпи за мен, като си отиде тате. Даде ми да работя като пазач… вярва на хората… така си е… винаги им дава втори шанс… ей т’ва го отличава от другите директори. Всекиго би приел в „Хогуортс“, стига да отбира от наш’те работи. ’Щото знае, че е важно ти какъв си, а не к’ви са ти родителите. Но някои не разбират това. Има едни, дето все гледат в нещо да те обвинят. Други пък се фръцкат, че били с едър кокал, вместо да станат и да рекат „Аз съм си това, дето съм си, и не ме е срам“. Моят старец ми повтаряше: „Никога не се срамувай! Ще се намерят такива, дето да го използват срещу теб, ама ти не им обръщай внимание.“ И имаше право. Аз бях глупак. Няма повече да се занимавам с нея, обещавам ви. Едър кокал… ще й дам аз едни едри кокали!