Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Вижте — дрезгаво казва Тео, като стиска китката на консула, — има причина Гладстоун да ме накара да оставя всичко, за да ви намеря. Тя нареди да освободя кораба ви…
— Чудесно — прекъсва го консулът. — Аз мога…
— Чуйте! Няма да се връщате в долината на Гробниците на времето. Гладстоун иска да излезете от периметъра на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и да влезете в системата, докато не се свържете с елементи от рояка.
— От рояка ли? Защо…
— Президентът иска да преговаряте с тях. Те ви познават. Някак си е успяла да ги извести, че идвате. Смята, че ще ви позволят… че няма да унищожат кораба ви. Но не беше получила потвърждение за това. Ще бъде рисковано.
Консулът се отпуска в кожената седалка. Чувства се така, сякаш отново е бил уцелен с нервозашеметител.
— Да преговарям? За какво, по дяволите, да преговарям?
— Гладстоун каза, че ще се свърже с вас по векторния приемник на кораба ви, щом напуснете Хиперион. Трябва да стане бързо. Днес. Преди всички светове от първата вълна да бъдат завладени от рояците.
Консулът чува фразата „светове от първата вълна“, но не пита дали любимата му Мауи-Обетована е сред тях. Навярно, мисли си той, би било най-добре да е така. После казва:
— Не, връщам се в долината. Тео намества очилата си.
— Тя няма да ви позволи това, сър.
— Нима? — усмихва се консулът. — И как ще ме спре? Ще свали кораба ми ли?
— Не зная, но тя каза, че няма да ви го позволи. — Гласът на Тео звучи искрено разтревожен. — Флотата на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ има постови и фотонни кораби в орбита, сър. За да ескортират последните транспорти.
— Добре — все още усмихнат, казва консулът, — нека се опитат да ме свалят. Така или иначе, управлявани от хора кораби не са можели да се приземяват до долината на Гробниците на времето от два века: кацат съвсем нормално, но екипажите им изчезват. Още преди да ме уцелят, ще вися на дървото на Шрайка. — За миг консулът затваря очи и си представя как корабът се приземява празен над долината. Вижда Сол, Дюре и останалите — завърнали се по чудо — да тичат за убежище в кораба, да използват лекарските му възможности, за да спасят Хет Мастийн и Брон Ламиа, а криогенната му сомния и камерите за сън, за да спасят малката Рахил.
— Боже мой — прошепва Тео и ужасеният му тон рязко изкарва консула от унеса му.
Бяха стигнали до последния завой на реката над града. Тук скалите се издигат по-нависоко и достигат върха си при издълбания в планината образ на Тъжния крал Били. Слънцето залязва в момента и огрява с огнени отражения ниските облаци и сгради високо по източните скали.
Над града бушува битка. Лазери пронизват облаците, кораби бягат като комари и изгарят като молци, доближили се прекалено до пламъка, докато параотблъскването и неясните очертания на защитните полета се носят под покрова на облаците. Град Кийтс е под атака. Прокудените са пристигнали на Хиперион.
— О, мамка му — благоговейно шепти Тео. По горския хребет на северозапад от града къса струя пламък и блещукаща диря бележат пътя на торпедо, носещо се право към плъзгача на Хегемонията.
— Дръж се! — изръмжава Тео. Той поема ръчното управление и прави рязък завой, опитва се да влезе в радиуса на завиване на малката ракета.
Взрив отзад запраща консула напред в мрежата от обезопасителни колани и за миг замъглява зрението му. Когато отново може да вижда, кабината е пълна с дим, червени аварийни лампички мигат в мрака, а плъзгачът предупреждава за разпадане на системите с десетина настойчиви сигнала. Тео мрачно се е отпуснал над омниконтролера.
— Дръж се — отново и ненужно казва той. Плъзгачът главозамайващо завива, намира опора във въздуха, а сетне я загубва и започва да се премята и пада странично към горящия град.
36.
Премигнах и отворих очи. За миг загубих ориентация, когато се огледах в огромното, мрачно пространство на базиликата „Св. Петър“. Пацем. Монсиньор Едоуард и отец Пол Дюре се наведоха напред на бледата светлина на свещите с напрегнато изражение.
— Колко време бях… заспал? — Чувствах се така, сякаш бяха изтекли само секунди, сякаш това бе блещукането на образи, които човек сънува в миговете между спокойното отпускане в леглото и дълбокия сън.
— Десет минути — отвърна монсиньор. — Можете ли да ни кажете какво видяхте?
Нямаше причина да не го сторя. Когато свърших с описанието на виденията, монсиньор Едоуард се прекръсти.