Падането на Хиперион

Щях да скоча обратно през портала, но папската врата е малка, а Хънт е след мен — появяват се крак, ръка, рамо, гърди, глава, втори крак — сграбчвам китката му, грубо го дръпвам към себе си, казвам: „Нещо не е наред!“ и се опитвам да мина обратно, но е твърде късно — безрамковият портал от тази страна заблестява, свива се в кръг с големината на юмрука ми и изчезва.

— Къде, по дяволите, се намираме? — пита Хънт. Оглеждам се и си мисля: „Добър въпрос“. Намираме се сред природата, на върха на хълм. Пътят под краката ни се вие през лозя, спуска се по продълговат хълм през гориста долина и изчезва около друг хълм на два-три километра оттук. Много е топло, въздухът жужи от звуци на насекоми, но нищо по-голямо от птичка не се помръдва в тази необятност. Между скалите отдясно се вижда синьо петно вода — или океан, или море. Високо над нас се дипли облак, слънцето току-що е минало своя зенит. Не виждам нито къщи, нито техника, по-сложна от редиците на лозите и каменно-глинения път под краката си. По-важно обаче е, че е изчезнало постоянното фоново бръмчене на инфосферата. Сякаш изведнъж чуваш отсъствието на звук, с който си свикнал от бебешка вързаст — това плаши, спира сърцето, обърква и мъничко ужасява.

Хънт залита, пляска ушите си, сякаш му липсва именно този звук и почуква инфотерма си.

— По дяволите — мърмори той. — По дяволите. Имплантът ми е повреден. Инфотермът не работи.

— Не — поклащам глава аз. — Струва ми се, че сме извън инфосферата. — Но дори докато казвам това, чувам по-дълбоко, по-меко жужене — нещо далеч по-огромно и по-малко достъпно от инфосферата. Мегасферата? „Музиката на сферите“ — мисля си аз и се усмихвам.

— На какво, по дяволите, се хилиш, Севърн? Нарочно ли направи това?

— Не. Набрах правилния код на Правителствения дом. — Пълната липса на паника в гласа ми е своего рода паника сама по себе си.

— Какво има тогава? Онази проклета папска врата ли? Нейна работа ли е това? Някаква повреда или номер?

— Не, не мисля. Вратата не е била повредена, Хънт. Тя ни пренесе точно там, където Техноцентърът иска да бъдем.

— Техноцентърът ли? — И малкото цвят в тази кучешка физиономия бързо изчезва, когато помощникът на президента осъзнава кой контролира телепортатора. Кой контролира всички телепортатори. — Боже мой. Боже мой. — Хънт излиза със залитане встрани от пътя и сяда във високата трева. Коженият му костюм на висш чиновник и меките черни обувки изглеждат тук не на място.

— Къде сме? — отново пита той.

Поемам дълбоко дъх. Въздухът мирише на току-що Разорана почва, на едва-що скосена трева, на пътен прах и има остър привкус на море.

— Според мен сме на Земята, Хънт.

— На Земята. — Дребният мъж се втренчва право напред, без да гледа нищо. — На Земята. Не на Нова Земя. Не на Terra. Не на Земя Две. Не…

— Не — прекъсвам го аз. — На Земята. На Старата Земя. Или на нейното копие.

— На нейното копие.

Пресичам пътя и сядам до него. Откъсвам стрък трева и обелвам долната част на външната му обвивка. Тревата има тръпчив и познат вкус.