Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Много лошо, дето не моем да гепим оня проклет летящ килим — добавя вторият мъж.
— Към края вече хич не летеше добре! — подхвърля първият и двамата започват да се смеят.
Консулът поглежда към двете масивни фигури — бронираните им тела се очертават на спускащото се към залез слънце. От диалекта им той разбира, че са туземци, а от вида им — части от стари брони на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, тежки многоцелеви пушки, дрипи от някогашно камуфлажно полимерно облекло — заключава, че са дезертьори от някоя част на Силите за самоотбрана на Хиперион.
От отношението им към него той е сигурен, че ще го убият.
Отначало, зашеметен от падането в р. Хули, все още оплетен във въжетата, които го държаха за вълнената му чанта и безполезното хокингово килимче, той ги помисли за свои спасители. Консулът се беше ударил силно във водата, бе останал под нея много по-дълго, отколкото си бе представял, че е възможно без да се удави и бе изплувал само, за да потъне отново, теглен от въжетата и килимчето. Щеше доблестно да води битката, но и да я загуби. Все още беше на десет метра от плитчините, когато единият от мъжете, появили се от горичката невилови и трънени дървета, хвърли на консула въже. После го бяха пребили, ограбили, завързали и — съдейки по безчувствените им коментари — се готвеха да му прережат гърлото и да го оставят на лешоядите.
По-високият от двамата мъже, чиято коса представлява маса от мазни шипове, кляка пред консула и изважда от ножницата керамичен нож с острота нула.
— Нек’ви последни думи, татенце?
Консулът облизва устни. Беше гледал хиляди филми и холоси, в които това бе момента героят да повали противника си, да ритне другия, да сграбчи оръжието и да се справи с двамата — да стреля с все още завързани ръце, — а после да продължи приключенията си. Но консулът не се чувства герой: той е изтощен и ранен от падането си във водата мъж на средна възраст. Всеки един от тези мъже е по-строен, по-силен, по-бърз и очевидно по-подъл, отколкото изобщо някога е бил консулът. Беше виждал насилие — дори веднъж бе участвал в насилие, — но животът и обучението му бяха посветени на напрегнатите, макар и тихи пътеки на дипломацията.
Консулът отново облизва устни и казва:
— Мога да ви платя.
Клекналият мъж се усмихва и размърдва ножа назад-напред на пет сантиметра пред очите му.
— С к’во, татенце? Гепихме универсалната ти карта и тя пет пари не струва тук.
— Със злато — заявява консулът, защото знае, че това е единствената дума, оказвала властта си през вековете.
Клекналият не реагира — в очите му играе налудничав пламък, докато гледа острието, — но другият пристъпва напред и полага тежката си длан върху рамото на партньора си.
— К’во говориш бе, човече? Отде че гепиш злато?
— От кораба ми — отвръща консулът. — „Бенарес“. Клекналият вдига ножа до собствената си буза.
— Мож да менти, Чез. „Бенарес“ е оназ плоскодънна лодка със свалена броня на синьокожите, дето ги довършихме преди три дни.
Консулът затваря очи за миг и усеща гадене, но не му се поддава. Бетик и другият андроид от екипажа бяха оставили „Бенарес“ на един от портовете преди по-малко от седмица и се бяха насочили по течението към „свободата“. Очевидно бяха намерили нещо друго.
— А. Бетик — казва той. — Капитанът на екипажа. Той не спомена ли за златото? Мъжът с ножа се захилва.
— Той вдига много шум, ама не приказва много. Рече, че лодката я нема, че се е чупила към Ръба. Адски далече за лодка без броня, мислим аз.
— Млъквай, Оубъм. — Другият кляка пред консула. — Защо ти е да носиш злато на оназ стара лодка, човече? Консулът вдига лице.
— Не ме ли познаваш? Бях консул на Хегемонията на Хиперион в продължение на години.
— Хей, я да не се будалкаш с нас… — започва мъжът с ножа, но другият го прекъсва:
— Да бе, човече, помним ти лицето от холоса в лагера, когат’ бях дете. Че що носиш злато по реката сега, когат’ небесата се стоварват отгоре, а, хегемонски човече?
— Бяхме тръгнали за убежището… крепостта Хронос — обяснява консулът, като се опитва думите му да не прозвучат прекалено енергично. В същото време е благодарен за всяка секунда живот, която му се отпуска. „Защо? — помисля си част от него. — Ти беше уморен от живота. Беше готов да умреш.“ Но не така. Не и докато Сол, Рахил и останалите имат нужда от помощта му.
— Няколко от най-заможните граждани на Хиперион — продължава той. — Евакуационните власти не биха им позволили да прехвърлят милиарда, затова се съгласих да им помогна да го оставят в подземията на крепостта Хронос, стария замък на север от Брайдъл Рейндж. Срещу комисионна.