Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Мамка ти, луд човек! — презрително изсумтява мъжът с ножа. — Всичко на север оттук е вече владение на Шрайка.
Консулът свежда глава. Не е необходимо да симулира умората и чувството за поражение, които излъчва.
— Точно това и разбрахме. Миналата седмица андроидният екипаж дезертира. Няколко от пътниците бяха убити от Шрайка. Бях тръгнал по реката сам.
— Шибана лъжа — отсича мъжът с ножа. Очите му отново имат онзи налудничав, отнесен израз.
— Един момент — казва партньорът му. Той удря силен шамар на консула. — И къде го тоз тъй наречен златен кораб, старче?
Консулът усеща в устата си кръв.
— Нагоре по реката. Не е на самата река, а е скрит в един от притоците й.
— Аха — сумти онзи с ножа и отново допира плоската част на острието в шията на консула. Не е нужно да удря, за да пререже гърлото му, а просто да завърти острието. — Викам, дето туй е мръсна лъжа. И само си губим времето.
— Един момент — изръмжава другият. — Колко нагоре по реката?
Консулът се замисля за притоците, които беше отминал през последните няколко часа. Късно е. Слънцето почти докосва върхарите на дърветата на запад.
— Точно над шлюзовете Карла — казва той.
— И що летеше на таз играчка, а не на лодката?
— Опитвах се да намеря помощ — отвръща консулът. Адреналинът му е спаднал и сега чувства крайно изтощение, много близко до отчаяние. — По брега имаше прекалено много… прекалено много бандити. Лодката изглеждаше ужасно несигурна. Хокинговото килимче беше… по-безопасно.
Мъжът, наречен Чез, се засмива.
— Остави ножа, Оубъм. Че се поразходим малко нагоре, а?
Оубъм скача на крака. Ножът е все още в ръката му, но сега острието — и гневът — са насочени срещу партньора му.
— Мамка ти, човече. Шибаната ти глава е пълна с лайна между ушите, разбираш ли? Тоя ни менти, за да отложи смъртта си.
Чез нито премигва, нито отстъпва назад.
— Мое и да менти. Нема значение. Възвишенията са на половин ден път, дето и без туй че го минаваме. Ако нема ни лодка, ни злато, че му прережеш гръцмуля. Само че го убиваш бавно, че започнеш от краката нагоре. И да има злато, пак че си свършиш работата, само дето че си вече богаташ, разбираш ли?
Оубъм се колебае за миг между гнева и здравия разум, извръща се настрани и замахва с керамичния нож с острота нула през осемсантиметровия ствол на едно невилово дърво. Има време да се обърне и да клекне пред консула, преди гравитацията да информира дървото, че е отрязано и то с трясък да падне на брега на реката. Оубъм сграбчва консула за все още мократа риза.
— Добре, че видим к’во има там, хегемонски човече. Че побъбрим, че потичаме, че попътуваме и че ти срежа пръстите и ушите просто за упражнение, разбираш ли ме?
Консулът се изправя със залитане на крака и тримата поемат сред храсти и ниски дървета. Той върви на три метра зад Чез и на същото разстояние пред Оубъм, тътри се по същия път, по който е дошъл, отдалечавайки се от града, от кораба и от последния шанс да спаси Сол и Рахил.
Минава час. Консулът не може да измисли умен план за момента, когато стигнат до притоците и не открият лодката. На няколко пъти Чез им маха да запазят тишина и да се скрият — веднъж при звука на леко разлюлелите се клони, а после при някакъв шум от другата страна на реката, — но няма никаква следа от други човешки същества. Никакъв признак за помощ. Консулът си спомня изгорените сгради по реката, безлюдните колиби и празни пристанища. Страхът от Шрайка, страхът да не бъдат оставени на прокудените при евакуацията и месеците на плячкосване от дезертьори от СЗС бяха превърнали тази област в ничия земя. Консулът скалъпва извинения и разтакавания, а после ги отхвърля. Единствената му надежда е да се приближат до Възвишенията, където да може да се хвърли в дълбоките и бързи води и да се опита да се задържи на повърхността със завързаните зад гърба си ръце, докато не бъде скрит в лабиринта от малки островчета под това място.
Само че е прекалено уморен да плува, дори ръцете му да бяха свободни. А и оръжията, които носеха двамата мъже, щяха лесно да го улучат, дори да имаше десетминутна преднина сред дънерите и островчетата. Консулът е прекалено уморен, за да проявява хитрост, прекалено възрастен, за да е смел. Той мисли за жена си и сина си, мъртви вече от много години, загинали при бомбардирането на Бреша от хора с толкова чест, колкото и тези две същества. Консулът съжалява единствено, че е нарушил думата си да помогне на другите поклонници. Съжалява за това, че… не ще види как свършва всичко това. Зад него Оубъм издава звук от плюене.