Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Спомняш ли си доклада ми до Гладстоун за разказите на хиперионските поклонници? Историята на Брон Ламиа? Тя и моят киборгов аналог… първата възстановена личност на Кийтс… са ходили на нещо, което са мислели за копие на Старата Земя. В съзвездие Херкулес, ако си спомням правилно.
Хънт поглежда нагоре, сякаш може да прецени думите ми, като провери съзвездията. Синевата над нас леко посивява, когато високият облак се разстила по небесния купол.
— Съзвездие Херкулес — прошепва той.
— Брон не е разбрала защо Техноцентърът е построил копие или какво са правили с него — казвам аз. — Или първият киборг на Кийтс не е знаел, или не й е казал.
— Не й е казал — кимва Хънт. Той поклаща глава. — Добре, как, по дяволите да се измъкнем оттук? Гладстоун има нужда от мен. Тя не може… през следващите няколко часа трябва да се вземат десетки жизненоважни решения. — Той скача на крака и изтичва в центъра на пътя в изблик на решителна енергия.
Продължавам да дъвча стръка трева.
— Струва ми се, че няма да се измъкнем оттук. Хънт се приближава към мен, сякаш иска да ме убие незабавно.
— Луд ли си? Да не можем да се измъкнем? Глупости. Защо му е на Техноцентъра да прави това? — Той млъква и поглежда надолу към мен. — Те не искат да разговаряш с нея. Знаеш нещо, което Техноцентърът не може да рискува тя да научи.
— Навярно.
— Остави него, нека аз да се върна обратно! — изкрещява той към небето.
Никой не му отвръща. Далеч оттатък лозята полита голяма черна птица. Струва ми се, че е врана — помня името на изчезналите видове, сякаш от някакъв сън.
След миг Хънт се отказва да вика към небето и започва да се разхожда напред-назад по каменния път.
— Хайде. Може би там, накъдето и да води това нещо, има терминал.
— Може би — отговарям аз, като разкъсвам стръка трева, за да стигна до сладката му горна половина. — Но накъде?
Хънт се обръща, поглежда пътя, който изчезва при хълмовете и в двете посоки и отново се обръща.
— Пристигнахме през портала с лице… нататък — посочва той. Пътят се спуска по склона в тясна гора.
— Колко е далеч? — питам аз.
— По дяволите, има ли значение? — излайва съветникът. — Трябва да стигнем донякъде! Устоявам на порива да се усмихна.
— Добре. — Изправям се и изтупвам панталоните си, като усещам силната слънчева светлина по челото и лицето си. След изпълнената с тамян тъмнина на базиликата, тя ми действа като шок. Въздухът е много горещ и дрехите ми вече са мокри от пот.
Хънт енергично тръгва надолу по склона със свити юмруци, а печалния му израз изведнъж се смекчава от по-силно изражение — крайна решителност.
Бавно, без да бързам, все още дъвчейки своя стрък сладка трева, с полузатворени от умора очи, аз го последвам.
Полковник Федман Касад изкрещя и нападна Шрайка. Сюрреалистичният, безвременен пейзаж — версия на долината на Гробниците на времето, създадена от пластмаса от някой сценичен дизайнер минималист и поставена в желе от гъст въздух — като че ли трептеше от устрема на Касад.
За миг се бяха мярнали разпръснати огледални образи на Шрайкове, плъзнали из голата долина, но с вика на Касад те се сляха в едно-единствено чудовище и то тръгна, с четири ръце, които се разгъваха, протягаха и извиваха, за да посрещнат устрема на Касад със сърдечна прегръдка от шипове и тръни.
Касад не знаеше дали енергийният пластокостюм, който носеше, подаръкът от Монита, щеше да го защити или да му послужи в битката. Беше го правил преди години, когато заедно с Монита бяха нападнали двата кораба на прокудените командоси, но тогава времето бе на тяхна страна — Шрайка беше замразявал и размразявал потока от мигове като отегчен наблюдател, играещ си с дистанционно управление на холоямка. Сега бяха извън времето и Шрайка беше врагът, а не някакъв ужасяващ покровител. Касад извика, наведе глава и нападна, без вече да осъзнава погледа на Монита, нито невъзможното дърво с тръни, извисяващо се в облаците с ужасяващата му, набучена публика, дори без да осъзнава самия себе си, освен като машина за бой, като средство за отмъщение.
Шрайка не изчезна по обичайния си маниер, не престана да бъде там, за да се окаже внезапно тук. Вместо това, той се наведе и разтвори по-широко ръце. Шиповете на пръстите му улавяха светлината на виолетовото небе. Металните зъби на Шрайка блестяха в нещо, което би могло да е усмивка.
Касад беше бесен, а не луд. Вместо да се устреми към тази прегръдка на смъртта, той се метна встрани в последния момент, претърколи се на ръката и рамото си и изрита долната част на крака на чудовището, под групата шипове на колянната става, над познатата редица на глезена. Да можеше да го повали…