Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
В „Посев“, сродника на „Грани“, се появи (макар че изобщо не беше минавала по самиздат) злочестата, недописана, неприета нито от властите, нито от публиката, късна гордост и мъка на автора — поемата му „По правото на паметта“. Потресен, обезкуражен, смазан беше А. Т. — наистина не го искаше! наистина не е знаел! наистина не е изпращал! та дори и не е давал поемата си на тоя-оня.
През януари 1970-а започнаха да го привикват горе, да му искат обяснения, негодувания и протести, както се полага от честен съветски писател, а и той нямаше нищо против, но на властите вече не им бяха достатъчни неговите протести, обикновен протест изобщо нямаше да публикуват, щеше им се да разгромят омразното списание. Колко години и месеци бяха им текли лигите за тая жертва! Колко месеци и седмици таласъмите и готованците от агитпропа на ЦК бяхи изразходвали за съставяне на планове, за маньоври, атаки и флангови удари! — изсъхналите им мозъци не забелязваха, че вече се руши цялата им епоха, всичките петдесет етажа, — те жадуваха само тази стълбищна площадка да превземат. Разливаше се по страната свободният самиздат, прехвърляха се на Запад, печатаха се там руски романи, завръщаха се в родината чрез радиопредаванията, а на тия скапаняци все им се струваше: само тая непокорна площадка да превземат — и ще се възцари както по Сталиново време свидното им хорово единомислие, няма да остане и глас, който би могъл да ги осмива.
На Твардовски, сега отслабен от вината си, че поемата му станала оръжие на врага! — пак, както и през пролетта на предната година, започнаха да му предлагат да смени редколегията — един член, двама, трима, четирима! За да засилят натиска, на някакъв от безбройните писателски пленуми се изказал някой си Овчаренко — хищен гебистки вълк (само фамилното му име е пастирско), и нарекъл Твардовски кулашки поет. А Воронков всеки ден, като на работа, викал при себе си този поет за събеседване и потиснатият, покорен, виновен Твардовски ходел при всяко повикване. И същия този Овчаренко му предложили да вземе в редакцията!… (Номер от 30-те години!)
Сега, преди края, особено болезнено пролича, че либералното списание (Лакшин, според традиционните интелигентски представи, се засягаше: „нашето списание е не либерално, а демократично“, тоест, другояче казано, значително по-ляво. Колкото и парадоксално да е, то беше октябристко, но не в бандитския кочетовски смисъл (става дума за сп. „Октябрь“ — Бел. пр.), а в терминологията на предреволюционна Русия: те искаха тъкмо този режим да същестува, само че придържайки се към своята конституция.) вътре в себе си е било изградено също толкова чиновнически, както и цялата система, която го отритваше: понеже открай време живееше в номенклатурния свят, Твардовски също се нуждаеше вътре в своето учреждение да отдели доверената номенклатура (редакционната колегия) от останалата маса. А тъкмо „масата“ в „Новый мир“ далеч не беше съвсем обикновена: тук имаше не просто платени безразлични сътрудници, работещи за пари, тук всеки обикновен редактор, коректор и машинописка живееха с интересите на цялото течение. Но както през хубавите дни не деляха с тях заслугите Главният редактор и приближените му, така и сега през горчивите не им минаваше през ум поне да не крият как се развиват нещата, да съберат всички: „Приятели! 12 години работихме заедно. Не поставям на гласуване, но е важно да знам какво мислите вие: ако махнат няколко членове на редколегията — да оставаме ли всички, или да не оставаме? Ще се оправим ли или не? Аз — да излизам ли в оставка, или да чакам, докато ме свалят?“ Не. Разсеяно отвръщайки на поздравите, Твардовски мълком влизал в кабинета си, там се нанизвали членовете на колегията и при затворени врати с часове се обсъждали новините и плановете и всеки трябвало да се зарече, че няма да разгласява! А обикновените редактори, всички жени, чиято лична съдба се решавала не по-малко, и не по-малко било притеснението им за съдбата на списанието, се събирали в секретарската стая да подслушват гласовете през вратата, да долавят откъслеци от фрази и да си ги тълкуват. Пред някой писател във вилното селище Твардовски разкривал повече — и от този писател изкопчвали после в редакцията.
Из Москва се разнесъл слух, че давят „Новый мир“ — и все повече автори се стичали в редакцията, претъпкани били и стаите, и коридорите, „цялата литература се събрала“ (то ако изобщо имаше съветска литература — тя беше само тук), писателите начело с Можаев взели да съставят колективно писмо пак до Брежнев, но все едно съдбата на това писмо, както и на хиляди други, беше да остане без отговор. А редколегията страняла от тези писателски опити! — понеже заемала честна съветска служба, тя не можела да участва в открит бунт, дори да подава жалби с прескачане на инстанциите.