Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
В продължение на четири часа кавалкадата обходи пътищата и алеите на парка, голям колкото някоя малка германска държава. Ройс-Шлайтц или Сакскобургота биха се побрали целите в него. Макар че се срещаха малко жители, овцете изобилствуваха. А що се отнася до дивеча, цяла армия от гонци нямаше да дигне повече под мушката на ловците. И затова скоро се заредиха серия от изстрели, много опасни за мирните обитатели на горите и равнините. Робърт до майора Мак Набс направи чудеса. Това безстрашно момче, въпреки препоръките на сестра си, беше винаги начело и първо в стрелбата.
Но Джон Манглс се беше нагърбил да бди над него и Мери Грант беше спокойна.
През време на лова бяха убити няколко животни, които се срещат само тук и които Паганел познаваше досега единствено по име. Между тях имаше „уомбат“ и „бендикут“.
Уомбатьт е тревопасно животно, което дълбае дупки в земята като язовеца. Той е голям колкото овен и месото му е много вкусно.
Бендикутът е от фамилията на двуотробните. Той прилича на европейската лисица и може да й дава уроци по опустошаване на курници. Това животно с неприятна външност и дължина 45 см бе убито от Паганел, който от ловджийско себелюбие го намери чудесно. „Великолепно животно“ — казваше той.
Робърт уби много сръчно едно „dasyure viverrin“, вид малка лисица, чиято черна кожа, напръскана с бяло, струва колкото кожата на зибелина, а така и един чифт опосуми, които се криеха в гъстия листак на големите дървета.
Но от всичко несъмнено най-интересен беше ловът на кенгуру. Към четири часа кучетата вдигнаха цяло стадо от тия интересни двуутробни. Малките веднага влязоха в торбите на майките си и животните се впуснаха да бягат едно след друго. Няма нищо по-интересно от огромните скокове на кенгурото, чиито задни крака са два пъти по-дълги от предните и се разтягат като пружини. Начело на стадото бягаше едно мъжко кенгуро, високо 1,5 метра, великолепен представител на „кенгуруто великан“, „стар човек“, както казват бушмените.
Гонитбата продължи по протежение на около четири-пет мили. Кенгуруто не проявяваше никакви признаци на умора, а кучетата, които основателно се опасяват от здравите им, въоръжени с остри нокти лапи не смееха да ги доближат. Но най-сетне, изморено от препускането, стадото спря и „старият човек“ се опря о дънера на едно дърво, готов за защита. Едно от кучетата, увлечено от устрема си, се търкулна пред него. Миг след това кучето литна във въздуха и падна на земята с разпран корем. Нямаше съмнение, че кучетата не можеха да се справят със силните животни и трябваше да се прибегне до пушките. Само куршумите можеха да повалят това гигантско животно.
В този момент малко остана Робърт да стане жертва на своята непредпазливост. С намерение да се прицели по-добре той се приближи толкова близо до кенгурото, че то с един скок се хвърли върху него.
Робърт падна. Чу се вик. Мери Грант, която видя всичко от кабриолета, бе ужасена; без глас, с размътен поглед, тя протегна ръце към братчето си. Никой от ловците не смееше да стреля срещу животното от страх да не засегне детето.
Но внезапно Джон Манглс изтегли ловджийския си нож и с риск да бъде изкормен се хвърли върху кенгуруто и заби ножа право в сърцето му. Животното падна, а Робърт се вдигна невредим. Секунда след това той беше в прегръдките на сестра си.
— Благодаря, господин Джон! Благодаря ви! — каза Мери Грант, като подаде ръка на младия капитан.
— Той ми беше поверен — отвърна Джон Манглс, поемайки треперещата ръка на младото момиче.
С това ловът приключи. Стадото двуутробни се разбяга, след като загуби водача си, а убитото животно бе отнесено в къщата. Беше вече шест часа. Великолепна вечеря очакваше пътешествениците. Между другите ястия имаше и супа от опашка на кенгуру, приготвена по туземски, която много се хареса.
След сладоледите и сиропите на десерта гостите минаха в салона. Вечерта бе посветена на музика. Леди Елена, която беше добра пианистка, предложи да посвири на скуотърите. Мичел и Санди Патърсън изпяха с голямо умение различни нови арии от Гуно, Виктор Масе, Фелисиен Давид и дори от неразбрания гений Рихард Вагнер.
В единадесет часа бе поднесен чай, приготвен с онова английско съвършенство, което никой народ не може да постигне. Но Паганел поиска да опита чай по австралийски. Донесоха му една течност, черна като мастило. Половин ливра чай бе врял цели четири часа в един литър вода. Въпреки гримасите си Паганел заяви, че питието било превъзходно.