Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
Бог е сътворил жената по-слаба, за да търси подкрепа от мъжа. Не са прави хората, когато осъждат вдовиците, които се омъжват повторно. Те не знаят колко е тежка самотата. А, от своя страна, вдовиците добре обмислят втората женитба. Тъй като не са вече млади и хубави, а жени, които трябва добре да изучат мъжа и причината, която го кара да се ожени; има и лоши мъже.
Това ще каже: да си отварят очите.
Много разумно постъпваше Симонова, като разправяше на кандидатите си, че е бедна.
Тя обичаше Бояновски.
Дали това бе нещастие за него? Тя не можеше да разбере с какво я привлече той, дали с мъжественото си лице — как можа от един път да се влюби в него.
За пръв път го видя в клетката, когато лежеше като животно пред жестоките хора. Погледна го, а в очите му нямаше ненавист и злоба, както у мъчителите му; погледът му бе благ. Стори й се, че един глас й казваше: „Ти трябва да спасиш този човек, не бива да го оставиш да умре като животно.“ За себе си? Дали тези думи бяха казани от нейните уста, или го бе казала веднъж, за да не го отрече вече. Думите я издадоха. Тя не спаси Бояновски само от хуманност, а защото хубавото гордо лице на този човек я плени. Мислеше си, че той не може да не отговори на любовта й, още повече че трябваше на нея да благодари за живота си, когато дойдеше на себе си.
Не го ли свали от бесилката с риск за живота си? Не бе ли тя, която по цели нощи не спеше, за да го наглежда? Не го ли спаси тя от смъртта? Колко много се зарадва Симонова, когато Бояновски отвори очи за пръв път и каза няколко думи със слаб глас.
— Спасен е! — възкликна тя и падна на колене до леглото му.
Прочете молитвата, която бе казвала в детството си.
Бояновски печално гледаше тази жена, паднала на колене пред него. Дали това бе сън или пък видение от оня свят? Той се напрягаше да събере мислите си, но едва сега си спомни, че бе осъден на смърт, на бесилка.
Той си спомни, че го бяха обесили и че последната му мисъл бе за Наталия.
А ето че бе жив, буден, не беше в гроба, не беше на бесилката! Той се намираше в добре наредена стая, която вероятно принадлежеше на някой сибирски богаташ. А Бояновски седеше на някакво канапе и в неговите жили течеше кръв — той бе жив!
Щеше да е напълно щастлив, ако и Наталия бе тук.
Огледа добре стаята, но тази, която търсеше, я нямаше. Не Наталия, а друга жена бе коленичила и се молеше пред иконата. Обясняваше си, че по някакво чудо е спасен от бесилката.
Искаше да разбере какво се е случило, но един вътрешен глас не му позволяваше да смути молитвата на жената. Тя стана след малко и се приближи до него.
— Страннико, добре дошъл в дома ми. Не се плаши от нищо. Човешката злоба и ненавист не могат да те намерят тук.
— Как се казва мястото, където сте ме донесли, когато не бях между живите?
— Това е мой дом — рече гордо Симонова. — Аз съм вдовицата Симонова и ти си в моя дом. Ако искаш да знаеш кой те спаси, ще отговоря, че аз имах това щастие.
— Как е възможно? Та ти си слаба жена? — възкликна Бояновски.
— Не са слаби жените, както ти мислиш — отговори вдовицата, а очите й светнаха. — Ролята понякога ни дава мъжка сила.
— Нима не ви убиха при опита да ме спасите? Учудва ме това, защото всички се бяха насъбрани около мен като зверове около жертвата си.
Вдовицата мило се засмя.
— Истина е, че са зверове, но не са толкова лоши, щом аз успях да ги излъжа.
Бояновски помисли за минутка.
— Сега си спомням. Ако не се лъжа, това бе една черна верижка.
— Не се мамиш — каза вдовицата, — верижката бе направена от големи черни прешлени. Когато поставиха халката около врата ти, прешлените са запазили врата ти цял. Позволи ми да видя дали прешлените не са ти разранили врата?
Тя се приближи до Бояновски.
— Има само малко кръв, но и това ще оздравее.
Преди Бояновски да вдигне глава, тя целуна мястото, където беше ранен. Дръпна се, като че се засрами от себе си.
Бояновски разбра защо имаше да благодари за своето избавление. Тръпки преминаха по тялото му и пред очите му се яви Наталия с естествената си чистота.
— Но при все това аз трябва да благодаря за живота си. Право да ти кажа, не зная да ти благодаря или не, защото въпреки че се отървах от смъртта, аз не съм нищо друго освен уловен дивеч и в тази клета страна всеки може да си играе с моя живот. Още се усещам отмалял; още треперя, когато помисля за случилото се, и цял настръхвам, краката няма да ме удържат, ако стана от канапето. Още звучи в ушите ми оная дума, която насън или наяве дава могъща сила на беглеца, ако е отслабнал и отпаднал, думата, която ехти из Сибир като проклятие: „Не си почивай, продължавай, продължавай!“ Същото проклятие Исус Христос казал на клетника, когото помолил за малко почивка. Без да си починеш, ще обходиш цялата земя във всички времена до безкрай. Постоянно ме преследва това проклятие. А докога ще ме преследват тия безсърдечни хора?