Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
- Предпочиташ да не оставам?
Жозефин се укори. Ирис я беше канила толкова често в дома си. Изгледа сестра си и излъга:
- Ние живеем много затворено. Страхувам се, че ще ти бъде скучно.
- Не се притеснявай, ще си намеря занимания. Освен ако наистина не ме искаш.
Жозефин възрази: не, не какви го приказваш. Получи се толкова неубедително, че Ирис се обиди.
- Като си помисля колко пъти съм ви приютявала и теб, и дъщерите ти вкъщи. А сега още при първата услуга, която ти искам, ти се запъваш...
Беше си наляла и езикът й се развърза. Замаяна от алкохола, не забеляза гневния поглед, изпълнен с болка, който й хвърли Жозефин. Ти не си ни „приютявала“, Ирис, ти ни „приемаше“ на гости, което е съвсем различно.
- Цял живот бях насреща! Помагах ти финансово, подкрепях те морално. Само един пример: дори и книгата нямаше да напишеш, ако не бях аз! Аз бях твоят живец, твоята амбиция. - Тя се засмя иронично: - Твоята муза! Без преувеличение! Самата мисъл, че съществуваш, те разтреперваше. Аз те накарах да извадиш на бял свят най-доброто от себе си, аз изнесох на свой гръб успеха ти и ето как ми се отблагодаряваш!
- Ирис, може би е по-добре да престанеш да пиеш... - подхвърли Жозефин, стиснала чиния със сгърчени от нерви пръсти. - Не знаеш какво приказваш.
- Да не искаш да кажеш, че не е вярно?
- Устройваше те да съм до теб. Момичетата бяха компания за Александър, аз бях буфер между теб и Филип!
- Да не си отварям устата за него пък! Сега сигурно се чука с мис Дулитъл! Доти Дулитъл! Какво име само! Сигурно се облича в розово и си прави косата на ситно къдрене!
Брюнетка ли е, или блондинка въпросната мис Дулитъл? - се почуди Жозефин и сипа прах в миялната. „Мимолетно“, бил заявил Александър. Което означава, че не е влюбен в нея. Че е с нея само колкото за прекарването. Че ще си намери друга, след това още някоя и още някои. Жозефин е била брънка от поредицата. Част от гирляндата в коледната нощ.
- Кой знае дали ми е изневерявал, докато живеехме заедно -продължи Ирис и пресуши чашата си. - Не ми се вярва. Прекалено много ме обичаше. Как ме обичаше само! Помниш ли? - тя се усмихна, загледана в нищото. - Но един ден всичко свършва и не разбираш защо. Голямата любов би трябвало да е вечна, как мислиш?
Жозефин рязко сведе глава. Ирис избухна в силен смях.
- Ти от всичко правиш трагедии, Жо. Това са неприятните обрати на живота. Но ти не можеш да го разбереш, защото нищо не си изживяла... - погледна празната си чаша и отново я напълни. - От друга страна, като си помисля: какъв смисъл има да си преживял толкова? Да се притъпят чувствата ли? - и въздъхна: - Болката обаче не се притъпява, не утихва. Странно е: любовта се изхабява, но болката остава жива. Налага друга маска, но остава. Любовта свършва един прекрасен ден, обаче продължаваме да страдаме до края и да ни боли. Животът не е устроен добре!
Не е толкова сигурно, мислено се възпротиви Жозефин, животът ускорява събития, които въображението не се осмелява да навърже. Тя дълго ще си спомня този ден. Какво беше поискал да й каже животът? Събуди се, Жозефин, не се унасяй. Събуди се или разбунтувай се?
- Вече не ми остана нищо. Не представлявам нищо. Животът ми свърши, Жо. Унищожена. Смачкана. Боклук.
Жозефин видя страха в очите на сестра си и гневът й се уталожи.
Ирис трепереше, притиснала силно с ръце гърдите си в отчаяна прегръдка.
- Страх ме е, Жо. Ако знаеш само колко ме е страх... Той ми каза, че ще ми даде пари, но парите не могат да заместят всичко. Парите никога не са ме правили щастлива. Чудна работа, като се замисля. Всички се борят за повече пари, а светът става ли по-добър от това? Хората по-добре ли живеят? Свирукат ли си весело по улиците? Не. Парите не носят удовлетворение. Винаги има някой с повече пари. Може би си права и само любовта може да ни изпълни наистина? Само че как да се научим да обичаме? Ти знаеш ли? Всички говорят за това, но никой не знае какво означава всъщност. Постоянно си повтаряш, че трябва да обичаш, да обичаш, но къде се научава човек на това? Кажи ми.
- Като забравиш за себе си - прошепна Жозефин, ужасена от състоянието на сестра си, която бълнуваше, изпиваше и пълнеше отново и отново чашата си.
Ирис се изсмя саркастично.
- Още един отговор, който не разбирам! Сякаш го правиш напук. Не може ли да се изразяваш по-ясно? - тя клатеше глава, играеше с косата си, подръпваше някой кичур, увиваше го на пръста си, развиваше го, пускаше го, закривайки лицето си. - Във всеки случай вече е много късно да се науча. Прекалено късно е за всичко! Скапах се. Нищо не зная да правя. И така ще си умра, съвсем сама... Стара жена като стариците, които срещаме по улиците. Разказах ли ти за просяка, когото видях преди години? Тогава бях млада и го подминах, защото бях натоварена с пакети. Той остана на тротоара под поройния дъжд. Хората го блъскаха, настъпваха го, а той се свиваше, за да не им се пречка... тя се удари с юмрук по челото. - Защо споменът за този просяк непрекъснато ме преследва? Непрекъснато го виждам и заставам на мястото му на улицата, протягам ръка към минувачите, които не ме поглеждат. Мислиш ли, че ще свърша така и аз?