Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Със свито сърце той се опита да измисли нещо, да каже нещо, но не успя. Миранда не го погледна повече. Иберо излезе от дневната й и тръгна към своята стая. Поседя на леглото, безутешен и опустошен, после стана и се запъти към параклиса. Там коленичи и започна да се моли, но това не му донесе утеха.
На сутринта опакова малкото си вещи. В кухнята, където се отби да се сбогува, му дадоха храна и вино за из път. Помолиха за благословията му и той им я даде, като направи над тях знака на Джад. Всички плачеха и той също не можа да сдържи сълзите си. Когато потегли, навън валеше. Добрият, толкова нужен пролетен дъжд.
Пред конюшнята го чакаше оседлан кон. Казаха му, че господарката наредила така. Когато потегли в дъжда, тя не излезе да го изпрати.
Сърцето на Алвар блъскаше лудо като по време на битка. Към него бавно се приближи сива игуара. Този паяк беше отровен, понякога дори смъртоносен. Синът на един от ратаите в имението им беше умрял от ухапване на игуара. Той се опита да избяга, но не успя да помръдне. Паякът се приближи и го целуна по устните.
Алвар се изви, освободи ръцете си от притискащите го тела и прегърна игуарата. Целуна я, доколкото беше възможно иззад орловата маска. Помисли си, че има напредък. Беше научил доста неща от залез-слънце досега.
Игуарата се отдръпна. Някои хора явно умееха да си намират достатъчно място за маневриране в гъстата тълпа. Алвар още не се беше научил.
— Чудесно. Намери ме по-късно, орле! — каза игуарата, протегна ръка и стисна интимните му части. Алвар се надяваше, че никой не е видял.
Уви, нямаше как да не видят.
Твърд костелив лакът го смушка в ребрата.
— Какво ли не бих дал да съм отново млад и плещест! — изграчи Лаин Нунес. — Много ли те заболя, момчето ми?
— Какво искаш да кажеш с това „отново“? — изрева Мартин от другата страна на Алвар. — Никога не си имал неговото телосложение, освен насън!
— Предполагам, че говориш само за раменете му, а не за други неща? — високомерно заяви Лаин.
Това изказване беше посрещнато с гръмък смях. Впрочем, шумът трудно би могъл да стане по-оглушителен. Точно пред тях — и нямаше начин да не е пред тях с тази великолепна маска — Хусари ибн Муса предпазливо се обърна и направи окуражителен жест към Лаин. Обикновено мрачният стар воин му махна жизнерадостно. Беше маскиран като червено-зелен петел.
Не бяха спрели да пият, откакто изгряха първите звезди. Навсякъде имаше храна и се носеше миризма на готвено. Печени кестени, агнета на шиш, тънкокости риби от езерото, сирене, наденички, пролетни пъпеши. Всички кръчми бяха отворени и претъпкани, а пред вратите им на сергии се продаваше вино и пиво. Рагоса беше неузнаваема.
Алвар вече беше целунат от повече жени, отколкото беше докосвал в живота си. Поне пет-шест от тях му предложиха да ги потърси по-късно. Суматохата вече беше пълна, но той се опитваше да запази разсъдъка си трезв. Търсеше Джехане, без да знае как е маскирана, а също и една дива котка, макар че за нищо на света не би си го признал пред останалите. Беше сигурен, че ще я познае дори и в светлината на факлите и блъсканицата. Най-малкото заради златната верижка.
Джехане започваше донякъде да съжалява, че е пожелала да не се разкрива пред никого и да остане сама тази нощ.
Беше очарователно и вълнуващо да носиш маска и никой в тълпата да не те познава. Не беше свикнала обаче да пие толкова много и никак не беше очарована от няколкото мъже — та дори и една-две жени, — които използваха привилегията на карнавала, за да се целуват. Вярно, никой досега не беше злоупотребил с тази привилегия — още беше рано и тълпата беше много гъста, — но Джехане, опитвайки се да се включи в общото веселие, трудно би могла да каже, че е получила някакво удоволствие.
Сама си беше виновна. Беше предпочела да не е с хората на Родриго, които щяха да се грижат за нея в целия този хаос. Можеше да излезе с тях за малко, а после като добро момиче да се прибере у дома и да си легне. Сама.
Да, изборът си беше неин. Никой не знаеше коя е, освен ако някой не я познаеше по походката или по характерното накланяне на главата. Например Мартин или Лудус — такава им беше работата. Все още не беше видяла никого от войниците. Хусари, разбира се, щеше да познае отдалеч. Не можеше да има втори такъв паун в Рагоса тази нощ.